Днес каня всеки, който чете,

Да си направи устно или писмено равносметка за онова, което е научил, осъзнал, отработил, забелязал във вътрешния си свят през тази изминала почти вече година.

Наш е изборът дали ще видим трудностите си като просто някакви гадости, които ни се случват или като носещи смисъл и посока събития, които са неслучайни.

Няма правилно и грешно - има такова, което можем да видим и такова, което не можем - и двете винаги присъстват в живота ни, съвсем нормално е. Затова и всеки от нас ще види в собствените си ситуации онези посоки, от които има нужда.

Вярвам, че 2022 ще бъде година
на осъзнавания.

Все повече свързана със себерефлексия и осъзнат поглед навътре. Това е начин да променим цялото, голямото - като започнем от частното, от детайла, от отделния компонент. Това поне е нашата лична отговорност.

____________________________
♥ БЛАГОДАРЯ! ♥

На всеки един, който чете! Всеки, който допринася по своя си начин! Благодаря за заедността и, че животът ни среща! Благодаря на всичките си прекрасни колеги от школата по естествена психотерапия - абсолютно всеки е ценен в нашето голямо семейство. :)
И на самия Живот благодаря днес за всичко, което така изобилно дава, макар и понякога да тръгваме с човешките си съпротиви към него.
____________________________

И ти, който четеш, помни че:

🔥 Можеш да изпитваш благодарност към нещо/някого и все пак да копнееш за промяна. Промяната не е равносилна на неблагодарност!

⭐ Учи се да различаваш мнението на другите за теб от себеоценката ти - това са различни конструкти. Учи се да чуваш вътрешния си компас - емоциите си, чувствата си, които ти дават светлинка за промяна, когато усещаш границите си стъпкани.

🔥 За да бъдат уважени границите ти, е нужно да ги поставиш - ако не го направиш, такива просто няма.

⭐ Не всеки човек ще уважи уязвимостта ти - да, внимавай пред кого я показваш, но и не забравяй да я показваш - имаш право на нея, тя е част от виталността!

🔥 Това, че нещо е силно дискфомфортно не го прави невъзможно - точно тук и сега имаш много повече сили и ресурс, отколкото предполагаш! :)

⭐Понякога е по-добре да се откажеш от нещо, което не е "твоето", което не резонира с теб, отколкото да правиш непосилна жертва да останеш. В същото време, обаче, ако се отказваш от всяко нещо, което е силно предизвикателно, дори болезнено - също не би имал растеж. При растежа има компонент на болка - както при децата, така и при възрастните.

   Повече материали и видеа,
можете да намерите на моя сайт - https://inesraycheva.com/

Подкаст ЗаЕдно - нашият нов проект! :)

Слагам посланието на Орлин Баев за подкаста ни, а след него и кратко мое описание.

С радост насочвам към новия проект на школата за естествена психотерапия: 

Подкаст ЗаЕдно!

 
Преди известно време споделих, че се чувствам като водещ на училище за особено надарени таланти. За да бъдеш естествен психотерапевт, се искат качества: любящо сърце, силна енергия, висок ум, много познания, качествено преминаване през нелеки житейски опитности, дисциплина и устойчива мотивация в житейското "маратонско бягане". Преподавам на млади хора с потенциал, красив и прозорлив ум, висока мотивация и най-вече, богати на любяща човещина и смисъл. Хора, които имат какво да кажат и знаят как да го направят, за да стигне до аудиторията и помогне.

 

 
Идеята за подкаст "ЗаЕдно" дойде от Ines Raycheva, една особено мотивирана участничка в обучението. Грижата за платформите и координацията на проекта е нейна. В обработката се включват тя, Mariya Ilkova Petkova , а надявам се и други специализанти.
Записите реализираме в професионалното Jeng studio.

Засега само звук, с тенденцията и за видео.

 

Сигурен съм, че подкаст "ЗаЕдно" ще намери своята публика и ще стига до сърцата на мнозина!

Споделям първия епизод. Темата е границите. Говорим аз и Инес.
Засега присъства в три платформи, но скоро ще бъде и в google podcast и apple.

 

Youtube: клик

Spotify - клик

Anchor: клик

Успех на проекта!

__________

Подкаст ЗаЕдно е инициатива на БАЕП - българска асоциациа по естествена психотерапия. В епизодите участваме ние, специализантите - психолози и терапевти и говорим по теми, важни за всички нас днес. Теми, касещи психичното, философското, взаимоотношенията, трудностите, справянето и преодоляването.

Иска ни се да подкрепим онези от вас, които по някаква причина нямат възможност да работят със специалист - и да ви насочим в търсенето на смисъла, любовта, заЕдността и здравето.

__________

Орлин Баев - психотерапевт и Инес Райчева - специализант в школата по естествена психотерапия, говорят за границите - границите в живота, в отношенията, как и защо е нужно да се учим да ги поставяме. В епизода ще чуете и за някои базисни харатери и травми, с които работи естествената психотерапия, както и за проблемите със заявяването, прилепването, егоизма и егоцентризма и... себелюбовта.

Приятно слушане! :) 

Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да я постигнете

Надолу слагам откъс от книгата "Изкуството да бъдеш Бог" на д-р Морган Скот Пек, който смятам, че абсолютно


всеки човек трябва да прочете
поне веднъж в живота си.

Едно от най-разпространените и неправилни схващания за любовта е, че тя представлява състояние на зависимост. С тази погрешна представа психиатрите се сблъскват всекидневно. Последиците от нея се проявяват най-драматично при лица, които правят опити или заплашват, че ще се самоубият, или при други, които изпадат в тежка депресия поради разрив или раздяла със съпруг или любовник. Такъв човек казва:




„Не искам да живея, аз не мога да живея без моя мъж (жена, приятел/ка)". И когато аз им отвръщам по характерния за мен начин: „Грешите, Вие не обичате мъжа си (жена си, приятеля или приятелката си)", следва гневният въпрос: „Какво имате предвид? Та аз току-що ви казах, че не мога да живея без него (нея)!" Тогава се опитвам да обясня: „Това, което описвате, не е любов, а паразитиране. Когато ви трябва друг индивид, за да оцелеете, вие паразитирате върху него. Няма никакъв избор, никаква свобода в тази връзка. Тя е повече въпрос на необходимост, отколкото на любов.

Любовта е свободно осъществяване на правото на избор.

Двама се обичат само тогава, когато могат да живеят и сами, но съзнателно са избрали да бъдат заедно". Аз определям състоянието на зависимост като неспособност да се изпитва цялостност или да се действа адекватно, ако някой друг не се грижи активно за теб. Състоянието на зависимост при физически здравите възрастни е патологично, то винаги е проява на психично разстройство или дефект. Зависимостта обаче трябва да се разграничава от това, което обикновено наричаме потребности, нужди (за удовлетворението на които действително са ни нужни други хора, само че такива, които искат да откликнат тук и сега, а не онези, за които ние си фантазираме, че трябва да го направят! - бел. ред.) 






Всички ние, дори да се опитваме да покажем обратното на другите, 

пък и на себе си, всъщност имаме желанието да ни люлеят на ръце, да бъдем хранени и подкрепяни, без да полагаме усилия за това, да разчитаме на някой по-силен от нас, който да приеме нашите грижи като свои. Независимо колко сме силни или отговорни, грижовни или зрели, ако се взрем дълбоко в себе си, ние ще открием там желанието за промяна така, че някой друг да се грижи за нас. Всеки един, независимо колко възрастен и зрял е, търси и би искал да има в живота си задоволителни родителски образи. 

Но за повечето от нас тези желания не направляват живота ни, те не са доминираща тема на нашето съществуване. Ако управляват съдбите ни или диктуват качеството на нашето съществуване, тогава ние не само изпитваме зависимост, ние ставаме зависими. По-точно хората, които позволяват животът им да бъде воден от зависимостта, страдат от психично разстройство, наречено „разстройство на пасивната зависима личност". То е едно от най-често срещаните в психиатричната практика.

Хората с пасивна зависимост са
толкова заети да просят
и поемат любов, 

че не им остава енергия, за да обичат истински. Те са като гладен човек, който отмъква храна винаги когато може, но никога не е в състояние да нахрани другиго. Те като че ли имат вътрешна празнота, бездънна яма, която търси да бъде запълнена, но която никога няма да се запълни. Такива хора никога не се чувстват „сити". Те винаги изпитват „липса на част от себе си". Едва понасят самотата. Заради непълноценността си, те нямат истинско усещане за самоличност и се самоопределят чрез връзките си. 

Един 30-годишен оператор на пробивна преса, дълбоко депресиран,
дойде да ме види три дена след като жена му го беше напуснала, отвеждайки двете им деца със себе си. Тя го била заплашвала на три пъти преди това, че ще го напусне, оплаквайки се от липса на внимание към себе си и децата. Всеки път той обещавал, че ще се поправи, че ще се промени, и всеки път обещанието не траело повече от един ден. Този път тя бе изпълнила заканата си. Той не беше спал две нощи, трепереше от напрежение, от очите му се стичаха сълзи и сериозно мислеше да се самоубие. 

- Не мога да живея без семейството си! - каза той през плач. - Толкова ги обичам!

- Затруднен съм - отвърнах му аз. - Вие ми казахте, че оплакванията на жена Ви са основателни, че Вие никога не сте направили нещо за нея, че сте се прибирали вкъщи, когато сте си искал, че не сте бил заинтересован от жена си сексуално и емоционално, че не сте говорил с децата си по цели месеци, че не сте ги водил никъде. Вие нямате никаква връзка с когото и да било от семейството си и не разбирам защо сте толкова депресиран от загубата на връзката, която никога не е съществувала. 

- Не виждате ли - отвърна той, - че аз съм едно нищо сега? Нищо! Нямам жена! Нямам деца! Не знам дори кой съм! Аз може и да не се грижа за тях, но ги обичам! Аз съм нищо без тях!

Назначих му сесия след два дни. Не очаквах особено подобрение. 

Когато той дойде и влезе в кабинета усмихнат, съобщи: 

- Сега всичко е наред!

- Успяхте ли да върнете семейството си? - попитах аз. 

- О, не - отговори той. - Не съм ги чувал, откакто бях при Вас последния път. Но снощи в бара срещнах едно момиче, което ми каза, че наистина ме харесва! Тя се е разделила скоро с приятеля си, точно като мен. Имаме среща тази вечер. Чувствам се като прероден човек! Предполагам, че няма да се наложи да ви виждам отново!

Тази склонност към бързите промени е характерна за пасивно зависимите индивиди. За тях няма значение на кой ще са подвластни, стига да има някой. Няма значение каква е самоличността им, след като има някой, на който могат да я прехвърлят. Следователно техните връзки, въпреки впечатлението на драматичност и активност, което създават, са твърде повърхностни. Поради силата на чувството за вътрешна празнота и на глада да я запълнят, пасивно зависимите не търпят никакво отлагане при задоволяване на нуждите си. 

Една красива, надарена и в някои отношения много здрава млада жена беше прекарала времето от 17-ата до 21-ата си година в почти непрекъсната серия от сексуални връзки с мъже, винаги под нейното равнище на интелигентност и способности. Тя вървеше от „трън та на глог". Проблемът, който имаше, бе, че не можеше да изчака достатъчно, за да намери подходящ мъж за себе си или дори да избере някой по-добър от многото, които имаше подръка. За 24 часа след края на поредната връзка тя си намираше мъж - често първият срещнат в бара - и идваше на следващата сесия да ми нарежда хвалебствени слова за него. 

Жената успя да разчупи цикъла чак след тригодишна терапия, по времето на която тя започна да цени собствената си интелигентност и качества, да осъзнава празнотата и глада в себе си и да ги разграничава от истинската любов, да разбира как нейният глад я кара да започва и поддържа връзки, пагубни за самата нея, да приема необходимостта от най-строга дисциплина, за да може да се възползва от качествата си.  В диагнозата думата „пасивен" е използвана в комбинация със „зависим", защото тези личности съдят за себе си по това какво другите могат да направят за тях, а не по това какво те могат да направят сами за себе си.

Веднъж, като работех с група от петима самотни пациенти, всичките пасивно зависими, аз им предложих да говорим за техните жизнени цели и в каква ситуация биха желали да се намират след пет години. По един или друг начин те ми отвърнаха: „Искам да се оженя за някого, който наистина ще се грижи за мен". Никой от тях нямаше предвид справяне с някаква трудна работа, създаване на произведение на изкуството, допринасяне за някаква общност или позиция, в която би могъл да обича и да има деца. 

Усилието нямаше място във
всекидневието им, 

те се виждаха само в пасивното състояние на хора, за които се грижат. 

Аз им казах, както казвам на много други: „Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да я постигнете. Единственият начин да сте сигурни, че ви обичат, е да сте хора, които си струва да бъдат обичани, а вие не сте такива, защото първостепенната ви цел е пасивната любов". Това не означава, че пасивните хора не правят нищо за другите, но мотивът им е да закрепят другите към себе си, за да си подсигурят грижовност. Когато грижата на другите не е сигурна, те много трудно „правят нещо". Всички от членовете на гореспоменатата група сметнаха за изключително трудно да се преместят в собствена къща и да заживеят отделно от родителите си, да зарежат абсолютно незадоволителната си работа и да си намерят нова или дори да се захванат с някакво хоби. 

За пасивно зависимите хора загубата на партньора е толкова ужасяваща перспектива, че те не могат дори да си помислят за подготовка или за толериране на един процес, който би намалил зависимостта или би увеличил свободата на другия. При тях тенденцията е да увеличават, а не да намаляват взаимната зависимост, с цел да превърнат брака в капан. Те постъпват така, уж в името на това, което наричат любов, а то всъщност е зависимост, като по този начин ограничават собствената си свобода. 

Пасивната зависимост се корени в липсата на любов. 

Вътрешното чувство на празнота, от което страдат пасивно зависимите, е резултат от неуспеха на родителите им да задоволят тяхната нужда от внимание и грижи в детството. В първата част беше споменато, че децата, за които са се грижили и които са били обичани с относителна последователност, навлизат в зрялата възраст с дълбоко вкоренено чувство, че са ценени и ценни, поради което за тях ще се грижат и ще ги обичат, докато са верни на себе си. Деца, които са отгледани в атмосфера, в която любовта и загрижеността са липсвали, навлизат в зрялата възраст без това чувство за вътрешна сигурност. 

Те по-скоро развиват чувство, изразяващо се с думите: „Аз нямам достатъчно", и смятат света за непредсказуем и неотзивчив, а себе си за съмнително ценни и необичани. Нищо чудно тогава, че се нуждаят от любов, грижи и внимание и ги приемат независимо от кого ги получават. След като веднъж са се сдобили с тях, се обвързват отчаяно, а това ги води към манипулативно, лицемерно поведение, разрушаващо връзката, която се опитват да запазят. 

Любовта и дисциплината вървят рамо до рамо, 

така че родителите, които не могат да обичат и не са грижовни, са недисциплинирани и тъй като не успяват да дарят децата си с любов, не ги научават и на ред. При пасивно зависимите има почти пълна липса на самодисциплина, те не искат и не могат да отложат задоволяването на собствената си нужда от внимание. В своите отчаяни опити да създадат и запазят взаимоотношенията си, те пренебрегват честността. Продължават връзки, които са вече изразходени и които би трябвало да приключат. 

Най-важното е, че нямат чувство за отговорност към самите себе си.
Гледат на другите, често дори и на собствените си деца, като на източник на своето щастие и реализиране и съответно, когато са нещастни и неосъществени, обвиняват за това другите. Оттук следва, че непрекъснато изпитват гняв, защото винаги получават един вид отказ от страна на другите хора, които реално не могат да задоволяват постоянно потребността им да бъдат щастливи. 

Имам колега, който често казва:
„Да позволиш да зависиш от някой друг е най-лошото нещо, което можеш да си причиниш! По-добре да си зависим от хероина. Докато го имаш, той никога няма да се обърне срещу теб - т.е. винаги ще си щастлив. Но ако очакваш друг човек да ти донесе щастие, ще бъдеш безкрайно разочарован". 

________________________________________

В обобщение, зависимостта може да ви изглежда любов, 

защото кара хората много силно да се прикрепят един към друг, но всъщност не е нищо друго освен форма на антилюбов. Генезисът на зависимостта е в родителската липса на любов. Зависимостта повече търси да вземе, отколкото да даде. Зависимостта подхранва инфантилизъм, а не развитие. Тя се стреми да ограничи или да хване в капан, а не да освободи. Най-накрая, зависимостта разбива, а не създава връзки, тя разрушава хората, вместо да им помогне да израснат.

______________________________

Още по темата: Морган Скот Пек: Любовта е разумна

Морган Скот Пек: Любовта е разумна

Любовта е твърде обширна,
твърде дълбока, за да може да
бъде измерена и ограничена в рамките на думите. 

(...) Ето я моята дефиниция: волята да разшириш границите на своя „Аз", с цел да осигуриш своето собствено или нечие чуждо духовно израстване. Преди да започнем с по-задълбочен анализ, бих искал да направя кратък коментар на определението.
Първо, видно е, че това е едно телеологично определение: поведението се определя от гледната точка на целта, към която то е насочено - в този случай духовното издигане. Учените са склонни да подлагат телеологичните определения на съмнение, те сигурно ще подложат на съмнение и тази дефиниция. Но аз не съм достигнал до нея по пътя на телеологически разсъждения, а чрез наблюдаване на пациентите си (това включва и самонаблюдение) в психиатричната ми работа, в която определението на любовта е от особено значение. Това е така, защото пациентите обикновено са много смутени от нейната същност. 

Например един свенлив млад мъж ми разказа: 

„Майка ми толкова ме обичаше, че не ме остави да пътувам с училищния автобус, докато не станах абитуриент. Дори тогава аз трябваше да й се моля. Предполагам, че я е било страх да не ми се случи нещо и затова ме караше до училище и обратно всеки ден, което не й беше лесно. Тя наистина ме обичаше".
При лекуването на неговата плахост беше необходимо, както е при много други случаи, да го накарам да разбере, че майка му може да е имала някакви други мотиви, за да го кара всеки ден до училище, и че това, което прилича на любов, невинаги е любов. От подобни случаи натрупах примери на действителна и недействителна любов. Най-голямата разлика между двете е наличието на осъзната или неосъзната цел в поведението на обичащия или необичащия. 

Така проявата на любов винаги е проява на самоизрастване,
дори когато любовта цели не собственото, а чуждото израстване.
Именно чрез стремежа към развитие ние се развиваме. 

Въпросът е, че грижата за подхранването на растежа 
обикновено е и трябва да бъде нещо повече от просто хранене. Грижата за подхранването на духовното израстване е много сложен процес, който не може да бъде управляван от инстинктите. Майката, която не пуска сина си да ходи на училище с автобуса, е подходящ пример за случая. Всеки ден го кара с колата до училище и обратно, по този начин се грижи за него, само че той не се нуждае от това. Нейната прекалена загриженост явно забавя, вместо да ускорява процеса на духовното му развитие. 

Други подходящи примери: майки, които дават все повече храна на и без това понапълнелите си деца; бащи, които купуват на синовете си цели сандъци с играчки, а на дъщерите си - цели гардероби с дрехи; родители, които не поставят ограничения и не могат да отказват. Любовта не е просто отдаване. Тя е разумно отдаване и разумно въздържане. Тя е разумна похвала и разумна критика. Любовта е разумно смъмряне, спорене, противопоставяне и напътствие, ускорение и задържане, успоредно с морална подкрепа. Тя е предводителство. Думата „разумно" показва необходимостта от преценка, а преценката изисква нещо повече от инстинкт, тя изисква премислено и често болезнено вземане на решения.

Второ, може да се отбележи, че така дефинирана, любовта е странно кръгообразен процес. Защото процесът на разширяване на своя „Аз" е еволюционен. След като един човек успешно е разширил границите си, то той се е издигнал до по-горно стъпало на съществуване. Така проявата на любов винаги е проява на самоизрастване, дори когато любовта цели не собственото, а чуждото израстване. Именно чрез стремежа към развитие ние се развиваме.

Трето, това единно определение на любовта включва както любовта към другия, така и любовта към самия себе си. След като и аз, и ти сме хора, да обичам хората, значи да обичам и теб, и себе си. Да си отдаден на човешкото духовно издигане, значи да си посветен на човешкия род, към който принадлежиш, и това от своя страна значи да си отдаден на собственото си развитие толкова, колкото и на всеобщото. Всъщност, както вече казахме, 

ние не можем да обичаме някой друг, без да обичаме себе си, 

както не можем да учим децата си на самодисциплина, без ние самите да сме дисциплинирани. На практика не можем да се откажем от собственото си духовно развитие за сметка на нечие чуждо. Изключено е да изоставим собствената си дисциплина и да бъдем в същото време дисциплинирани в грижите си към някой друг. Не можем да бъдем извор на сила, докато не формираме собствена сила. С навлизането ни в материята на любовта аз се надявам да разберем, че обичта ни към себе си и към другите не само вървят заедно, но на практика са неразличими. 

Четвърто, актът на разширяване на границите изисква усилие. Ние разширяваме границите си само като ги преминаваме. Когато обичаме някого, нашата любов става видима или истинска само чрез проявата на усилие - ние се напрягаме, правим нещо повече от обикновеното - правим допълнителна крачка, изминаваме една миля в повече. Любовта изисква усилие, тя изисква много повече от едно просто усилие. 

Най-накрая с използването на думата „воля" се опитах да преодолея разликата между желание и действие. Желанието невинаги се превръща в действие. Волята е желание, но е с такава интензивност, че винаги преминава в действие. Разликата между двете се равнява на различието между това да кажеш: „Бих желал да ида на плуване тази вечер" и „Тази вечер съм на плуване". Всеки представител на нашата култура иска да може да обича, но все пак не всички на практика обичат. Съответно аз направих заключението, че желанието да обичаш само по себе си не е любов. Любовта е това, което е. Тя е акт на нашата воля - и намерение, и действие. Волята също така предполага и избор. 

Ние не сме принудени да обичаме, а избираме да обичаме. 

Независимо от това колко силно си мислим, че обичаме, ако това наистина не е така, то е, защото сме избрали да бъде така, въпреки добрите ни намерения. Същото е и с духа. Винаги когато проявяваме духовното си израстване, това се дължи на нашето желание. Изборът да обичаме вече е направен. 

 От всички погрешни представи за любовта

най-широко разпространено е убеждението, че влюбването е любов или поне признак на любов.

Това в същото време е една дълбоко вкоренена погрешна представа просто защото влюбването субективно бива изпитвано като особено силна форма на любов. Когато един човек се влюби, той или тя, напълно убедени, си казват: „Обичам го" или „Обичам я". И веднага се появяват два проблема. Първият е, че влюбването е свързано със секса и еротичното изживяване. Ние не се влюбваме в децата си, дори когато ги обичаме изключително силно. Ние не се влюбваме в приятелите си от същия пол, освен ако не сме с хомосексуални наклонности, въпреки че може да сме много привързани към тях. Осъзнатото или неосъзнато сексуално желание е единствената причина за влюбването. 

Вторият проблем е свързан с трайността на влюбването. Независимо в кого сме влюбени, рано или късно го разлюбваме, особено ако връзката продължи достатъчно дълго. Не казвам, че винаги преставаме да изпитваме обич към човека, в който сме се влюбили, но повече от вярно е, че екстазът на чувството, характеризиращ влюбването, неизменно преминава. Меденият месец не е безкраен. Спомените от романа в един момент увяхват.

_____________________________

Дисциплината е начин за духовно извисяване на човека. 

Какво стои зад дисциплината, какво я мотивира и захранва с енергия? Аз вярвам, че тази сила е любовта. 

Мързелът е противоположност на любовта.

________________________

Настоящият текст е откъс от "Изкуството да бъдеш Бог" на Морган Скот Пек.
Откъс за влюбването ще сложа в следваща статия, защото вярвам, че е смислено продължение на темата. 

Още по темата: Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да я постигнете

Защо съм разочарован/а от всяка връзка?

Вярвам, че този текст ще донесе полезни и подкрепящи осъзнавания по темата за разочарованията в пртньорствата, които, вероятно почти всеки от нас, е изпитал в живота си. По-надолу ще използвам думата "партньор", която е в мъжки род, с уговорката, че в настоящия текст се отнася до всеки човек, който е в партньорство - не само за мъжете. 

Ако ти се струва, че:

• Партньорът ти не е толкова фокусиран върху теб, колкото си се надявал/а. 
• Често има моменти, в които не те разбира, ужасно зает е с друго, не присъства в ситуацията така, както ти се иска и както очакваш. 
• Може да е рязък, отдръпнат и да не те попита как е минал денят ти. 
• По-скоро може да се обаждат на приятелите си, отколкото да говори с теб. 

И така в един момент разочарованието в теб надделява - питаш се дали любовта пък не трябваше да е различно преживяване?!

Тази мъка по връзката такава, каквато е в момента, има парадоксален източник - сега сме тъжни/неудовлетворени/разочаровани/фрустрирани и т.н., защото в предходен, по-отдавнашен и архаичен момент сме били удовлетворени, щастливи, спокойни, обичани... Какво означава това?! За да си отговорим, трябва да изследваме представите си за любовта и техния корен. И тук ще бъда директна - нашата представа за това какво е добра, любяща връзка, представата за това какво е да си обичан, всъщност не идва от видяното и преживяно в зряла, съзнателна възраст!



Възниква много по-рано, в един т.нар в психотерапията до-Азов период - период, в който все още сме били в психична слятост с мама (или е трябвало да бъдем, ако поради някаква причина сме израснали без майка). В този период нямаме съзнателност за своята отделеност - ние все още сме едно с мама/човека, който се грижи за нас - нямаме струткрура в психиката си, която да ни отграничи - нито телесно, нито емоционално - света на мама е и нашият собствен! За информация, такова отделяне може и би трябвало да започне да се случва постепенно след първата годинка.

Идеята ни за щастливо партньорство

се докосва до фундаментална картина на комфорт, дълбока сигурност, комуникация без думи (а на телесно ниво, както в началото на живота ни). Идеята ни за щастливо партньорство е свързана с нашите нужди - и това да бъдат разбрани, отгатнати, удовлетворени - това идва от ранно детство и симбиотичната връзка между мама и бебе в първата годинка. Майката е именно тази, която се задвижва към бебето и удовлетворява неговите нужди, каквито и да са те към момента, и то за сметка на собствения си комфорт, спокойствие, сън и т.н.

В тези първи моменти от детството, ако сме имали късмета да бъдем отгледани от любящ/и родител/и, достатъчно добри и откликващи с грижа и нежност, то това ни е носило изключително удовлетворение. Такъв родител е усещал кога сме гладни или уморени - въпреки че не сме могли да обясним. Не е имало необходимост да се стремим, доказваме, да заслужаваме - а просто да сме живи тук и сега, на тази земя, просто да дишаме. Такъв родител ни подкрепяше да се чувстваме в пълна безопасност.

И въпреки че нямаме съзнателни спомени за тези първи месеци от живота си, да бъдем ценени и обичани само за това, че сме живи, се "отпечатва" и на телесно ниво - буквално "носим" тази любов в себе си - до колкото сме я получавали и преживявали.

Това остава нашият "шаблон" за това каква трябва да бъде любовта.
Като възрастни, без да си даваме сметка съзнателно, продължаваме да го следваме - да бъдем под влиянието на собствените си представи какво е да бъдеш обичан - представи, които са "закодирани" в нас, пак ще повторя, в момент от живота ни, в който не е имало съзнателна възприемчивост. Проектираме на най-добрите си преживявания от ранните години в настоящите си взаимоотношения! Сравнение, което рано или късно е дълбоко разяждащо, разочароващо, фрустриращо и дори несправедливо.

Защото любовта, която получаваме от родител

никога не може да бъде сравнена с любовта, която партньор може да ни даде! Този първи, архаичен модел, вече не е работещ модел за нашите партньорски зрели отношения. Причината е фундаментална - тогава сме били бебета пеленачета, а сега вече сме възрастни!
Ето една дихотомия с няколко ключови разклонения.

Като начало нуждите ни са били много по-прости!

Много по-базисни и елементарни за задоволяване. Освен това и по подразбиране са били отговорност на другите, на възрастните, които ни обгрижват, не на нас - та тогава дори не сме могли да седнем, камо ли да се изправим и да свършим нещо за себе си!

Родителят ни, в добрия случай, е знаел какво се изисква във връзка с тези основни физически и емоционални нужди, които сме имали като малки бебета. Нашият партньор, от друга страна,
се "спъва в тъмното" около нуждите ни като вече зрели хора, които са изключително фини, нерядко далеч от очевидни дори за самите нас! Знаете ли, често пъти, когато работя в самото начало в терапевтичния процес с някой, той дори не може да се свърже със собствените си нужди! Нито със собствените си емоции. Представете си колко непосилна задача е да иска това от своя партньор или пък да очаква, че може да му даде такова синхринично и дълбинно разбиране.

Другият важен момент е, че в детството ни грижите не са били реципрочни

Нито те, нито разбирането на другия е било друпосочно! Родителят е този, който е силно фокусиран върху грижите за бебето, а не обратното! И той знае и напълно приема този аспект от отношенията със своето дете. А от своя страна от бебето се очаква единствено да съществува! Всичко, което е трябвало да правим, за да ги радваме тогава, е било именно това - да сме живи. А най-обикновени действия, като хранене, оригване, преобръщане по корем, хващане на бисквита в малките си ръчички, вече може да ги омагьоса с лекота и да провокира искрени усмивки на лицата им!

Ролята на родителя е и да предпазва своето малко бебе/дете - и често пъти за него остават скрити трудностите, тегобите, остават скрити истинските предизвикателства на живота, пред които все в някакъв момент се изправя зрелият и пораснал човек. 


Източникът на настоящите ни фрустрация, гняв, разочарование и т.н. във връзките ни (дори и в приятелските, професионалните, роднинските) има много общо със собственото ни отношение към света изобщо - към майка ни, към баща ни, към нас, към миналото, настоящето и бъдещето... Преживяванията ни имат много общо със собствената ни зрялост. С искреността какво не сме получили, какво ни липсва и от тук нататък - как да го изградим и създадем, защото вече позицията на пеленаче, което ще получи наготово е останала в миналото.

На въпроса от заглавието на статията - "Защо съм разочарован/а от всяка връзка?" 

Искам да подскажа няколко въпроса, които да си зададете днес:

• Удовлетворен/а ли съм от начина, по който живея? 
  
  
• Удовлетворен/а ли съм от решенията, които взимам?
  
  
• Какво давам на себе си, какво правя за себе си? 
  
  
• Кое е последното подкрепящо и смислено нещо, което направих за самия/самата мен?
  
  
• Оставам ли в обвинения към своите родители?
  
  
• Мога ли да почета това, което са ми дали те и да им благодаря?
  
  
• Какъв родител съм аз на самия/самата себе си днес?
  
  
• Какъв партньор съм аз на самия/самата себе си днес?
  
  
• Приятел или критик съм през повечето време на себе си?
  
  
• Как виждам аз живота си в момента?
  
  
• Какво съм склонен/склонна да променя, за да живея различно?
  
  
• Чия е отговорността за живота ми - в мен или по-скоро някъде извън мен? 
  
  
•  Мога ли да разпозная и назова собствените си чувства и потребности, преди да очаквам, че друг ще го нарави вместо мен?
  
  
• Правя ли разлика между потребност/нужда и желание? (Често ми се налага да го обяснявам в терапия и това осъзнаване прави огромна разлика!)

_____________________________________________________

1. Клип по темата за първите травми има ТУК.
   
   
2. Първи стъпки по темата с чуването на себе си можете да поемете от тук - Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите)
   
   
   

Някои изречения в настоящия текст са преводни от тук.

Балансът между даване и получаване

Не давай повече, 

отколкото можеш да 

получиш!

Какво означава това? 

Да мерим и пресмятаме колко даваме ли?

Не!

Балансът между даването и получаването
се усеща интуитивно в отношенията, не е нужна дребнава пресметливост, ако просто си позволим да разгледаме този аспект. И той е ключов, защото сериозният дисбаланс тук води до разпад на връзката, независимо от естеството ѝ!

• Ако от двама приятели винаги само единият се задвижва към другия, това ще доведе до разпад или поне силен отлив в отношенията.
• При партньорите е същото.
• Ако един работодател не плаща на своя екип, той няма да продължи да работи за него. Примерите са безкрай.
  
  
  

Онзи, който получава повече, 

отколкото може да даде,

се чувства задушен. 

В много двойки това го има: "Задушава ме с отношението си!" е всъщност "Толкова много дава/толкова интезивно, че не мога да го понеса/издържа!", позитивът за единия е негатив за другия. А даващият дори не разбира защо - "Но аз всичко давам за нея/него, не мога да разбера какъв е проблемът!?"

Тук идва и мярата и в даването, и в получаването.

И може да бъде трудно както да даваш, така и да получаваш - за немалко хора поне едното предизвиква дискомфорт.

Задайте си въпроси като:

• Лесно ли ми е да давам? На кой и какво дадох днес/вчера/миналата седмица? И прие/ха ли го?
• Лесно ли ми е да получавам? Кой и какво ми даде днес/вчера/миналата седмица? И колко от това приех?

Уточнявам, че говоря за равнопоставени отношения - т.нар. хоризонтални - между двама възрастни. При родителите и децата, например, отношенията са вертикални - и няма как даването и получаването да се изравнят.

Буквално се усеща като "претоварване", появява се желанието за бягство у онзи, който усеща с цялото си същество, дори да не съзнава с ума си, че не може да върне реципрочно любовта, грижата, вниманието и каквото и да е, което получава. И то наистина може да е дадено с искрена доброта и от сърце - не подлагам това на съмнение! В същото време, обаче, това не променя цялостната картина - при зрелите, хоризонтални отношения, липсващата реципрочност прави единия по-голям от другия - по-добър, по-можещ, по-даващ и т.н. Това слага напрежение в отношенията и за двете страни, което се чувства при всички положения. 

Всъщност е и арогантно, макар на пръв поглед да може да мине за добродетел. Да, това твърдение може да звучи шокиращо - "Как така ще е арогантно да давам!"  В същото време когато оставаме само от едната страна на оста, другият също не може да мръдне от обратната ѝ - и така в конректните отношения не му даваме шанс да ни бъде равен - той остава или по-голям (ако е даващият) или по-малък (ако е получаващият), което е силно ограничаващо, както се подразбира вече.

Нека уточним - може да има моменти, в които единият да дава повече или да дава предимно, а другият да е преобладаващо в рецептивната роля. Например, ако се грижим за болен приятел или партньор. Въпросът е в това, че в последствие този човек има потребност (в оптималния вариант) да ни "върне" - като добавям, че не става за връщане "от кумова срама", а като проява на любов също, като завършването на един естествен цикъл, в който има обмен. Като благодарност, като копнеж за засвидетелстване на уважение, като естествения ход на живота, в който се сменят и денят, и нощта, и вдишването и издишването и т.н.

В природата това е онагледено по много начини - например храним се, поемаме в себе си, а сетне отдаваме обратно. Раждаме се, живеем, а сетне умираме, даваме се на живота, който първоначално сме получили, в името на това да продължава напред. Храним се, както и ставаме храна в последствие. Създадени сме, защото родителите ни са дали от себе си на нас, а сетне създаваме и ние (независимо дали имаме деца или не, става дума за създаването изобщо.) 

Тази цикличност не подминава никой и именно тя може да ни напомни колко е важен този баланс между даване и получаване - и, ако сега останете с тази тема, в медитация или просто за няколко минути в покой, съм сигурна, че ще си отговорите на някои въпроси относно трудни/неуспешни и вече приключили или приключващи отношения.

За раздялата между родителите и за техните деца

Правилно е децата да останат при родителя, който

е в състояние да продължи да обича другия, защото този родител ще продължи да говори хубави неща за него.

Това е една от ценностите, до които ни води Берт Хелингер.

Но някак често реваншизмът заема ключова позиция, поне за единия партньор - той започва да подронва по всякакви начини авторитета на другия в очите на детето/децата, опитвайки да ги прилъже на своя страна - това наблюдавам понякога и между хора, които продължават да съжителстват. Реплики като: "Остави го баща ти, той кога ли е имал време за нас!", "Майка ти само глупости може да прави!" и т.н., в които детето бива поставянео в ролята на буфер, без нито да иска, нито да може да поеме тази роля - защото не му е там мястото! То е малкото, а родителите са зрелите, големите... Или поне би трябвало.

За детето родителите са родители, а не партньори! Партньорството им не е негова грижа.

И показването на този аспект е обикновено силно травмиращo - като често пъти това става ясно в съзнателна възраст, когато последствията са например депресивност, тревожност, неумение да се поддържат партньорства, приятелства и др. Избирането на тази стратегия с привидното оправдание "Искам да предпазя детето от майка му/баща му!" е всъщност незряла позиция. Убедена съм, че някои от хората, които четат този текст, вече са готови да спорят и гневът и възмущението в тях напират - сигурен сигнал, че имат какво да осъзнават точно в тази посока, дори да опитват да го заобикалят по всевъзможни начини!

Хората казват: "Той/тя вече толкова се промени, за нищо не става!"
А защо избра този човек? Какво виждаше в него в началото? - на тези въпроси понякога е трудно за самия войнствено настроен партньор да отговори честно, защото остава в афекта на собствената си гледна точка. Оказва се, че се фокусира в недостатъците на другия, тотално неглижирайки останалото. За което обяснения могат да се намерят, особено ако търсим в корените - в историята на онези преди нас, в собствената си история, също. 

Но, разбира се, има изключения и тук! Разбирам и знам, че понякога има кошмарни партньорства - наситени със зависимости, насилие във всевъзможните му форми... Има случаи, в които наистина говорим за спасяване - случаи, в които единият родител е нужно да вземе детето/децата и да живее с тях отделно. Което също не бих се съгласила, че е случайно, че "просто така стана!" Оказва се, че сме в мрежа от причинно-следствени връзки - ако сме готови да ги видим и изследваме, което определено не е лесно като разходка в парка - и би ни лишило от възможността да се преживяваме като листо, носещо се безволево по реката. 

И именно тук избирам да добавя следното:

Отхвърляйки единия родител, другият отхвърля и част от детето/децата.

Също принцип, за който знаем благодарение на семейните констелации, като това твърдение е сериозен препъни-камък и разкрива кой избира да остане в ролята на пасивна жертва ("Не е вярно, обичам детето си, но не и този непрокопсаник баща му!") и кой е готов отговорно да поеме последиците от своите избори. 

Второто става като ясно види и своята роля в цялата картинка - и или избира позицията автоагресия/агресия (жертва/насилник), които са двете страни на една монета - "Бях глупачка, затова се влюбих в този! Още тогава беше измет!" или "Майка ти забременя, затова се оженихме, никога не съм я обичал!" Или избира позицията на зрелия възрастен, който може да каже и думи като: "С майка ти/баща ти не умеем да сме партньори един на друг вече. Ние те създадохме с любов в сърцата си и те мечтаехме. И от двама ни можеш да вземеш най-доброто!" Това е само един възможен пример - основата е взаимното уважение както към другия партньор, така и към собствения ни избор.

Връзката със себе си има всичко общо с връзката, която имаме с всеки друг човек.

Това е единствената ни сигурна връзка - всяка друга може да отпадне, да спре да същестува, но всеки от нас е със себе си 24/7, докато е в този живот. Разбира се и тази връзка може да бъде прекъсната - именно това се случва при депресивните състояния, например - но далеч не само. При прекъсването на тази връзка, човекът не може и да познае себе си - няма представа какви са неговите общочовешки потребности, нито как да ги удовлетвори. Добрата новина е, че това е обратимо - и именно затова написах "сигурна" - защото можем да я подсигурим ние, не някой друг.

Първите хора, които се грижат за нас - родители и или други, са тези, които започват оформянето на уменията ни да общуваме със себе си - и това става като общуват с нас - през онова, което ни дават, казват, правят, през отношението им. До колкото се чувстваме добре с тези хора, докато сме още бебета и деца, зависи и това до колко ще се чувстваме добре и със себе си като вече зрели индивиди.

Опитите да се направи детето участник в личната драма на родителите е признак на токсично родителство. Такива родители обичат да посвещават децата си в проблемите на връзката си. Намирайки се на прага на развода, често ще напомнят на детето си, че именно то е станало източник на всички неприятности. Самотна майка, опитвайки се да намери щастие с друг мъж ще напомня, че ако не беше детето, тя щеше да е щастлива. Не пропуска да каже на дъщеря си, че всички мъже (включително баща й) са прасета. - Из интервю на Анна Нуржан

Ако между родителите има война, война ще има и в детето.

Разбира се, когато един човек е вече зрял, нужно е да подчертая, че той сам понася отговорността за своя живот - независимо дали живее в илюзията, че това не е така - така да се каже, сам става родител на себе си - независимо до колко е съзнателен за този фин момент - и колкото и да е удобно да прехвърля отговорността на друг, ключът е в него самия. 

Да, причините са отвън! 

Но те остават архаични - в миналото са. 

Тук и сега, в собствените ни ръце е това, което може да продължим ние - избираме какво да предадем напред! Това е граденето на вътрешния ресурс - за което се изисква освен познание, и мъдрост, и смирение, и мнооого (себе)любов! И, ако в нас има война, то тя може да бъде прекратена, а воюващите - помирени. За носенето на тази метафорична война в сърцето ни, вече не са отговорни родителите, партньорите, учителите или който да е - а техните образи в нас - образите, които носим по определен начин и, които за голяма радост, можем да претапяме, променяме, надграждаме! С тези образи може да се работи, дори реалните хора да нямат тази осъзнатост и желание или да не са вече тук, на тази земя!

Поредната тема, която е необятна и ще ѝ обръщам внимание и занапред в други материали - като от този важната есенция е поне тази - изместването на фокуса от "другият ми е виновен" към "Какво избрах/направих/казах аз? Какво внесох аз в това партньорство? И как мога да предоставя достатъчно добра среда на детето си, така че да е спокойно и обичано?" Като в цялата тази тема разклоненията са много - като започнем от семейството, от което идваме, от рода ни, и стигнем до семейството, което създаваме - именно и затова избирам да не влизам в конкретика, защото статията ще стане безкрайна. 

Бих се радвала, ако остави поле за размисъл и копнеж за мъдро себеизследване, за постепенно и внимателно разравяне на досега несъзнаваното, на миналото, на моделите, които сме поели от предците си (със запознаването с подходяща литература и психотерапевтична подкрепа), наместо оставането на повърхността - в обвиненията и самообвиненията... Защото циклите, от които сега "бягаме" биха се повтаряли отново и отново.

Ето и една медитация "Моят род", 

която може да ви донесе някои отговори.