Въпрос:
Имам семейство, деца. Обичам човека до себе си.
Е, имаме доста различия, с които много трудно се примирявам, но се опитвам да обръщам внимание главно на позитивното, това, че сме здрави, и да не търся принцове на бели коне.
Обаче. Има един човек от моето минало.
Никога не сме имали нищо повече от лек флирт. В момент, в който срещнах човека, с когото съм сега, сякаш бях изправена пред избора между тях. Тогава не съм се двоумила изобщо. Избрах мъжа си, дори не осъзнавах, че съм имала два пътя пред себе си. Другия човек откъснах от живота си доста рязко. След известно количество години (сега) той нахлу в мислите ми и те са обсебени. Като луда съм. Първата мисъл сутрин, последната вечер - всичко е за този човек. Мира не ми дава това, че така отстраних себе си от живота му (такова е усещането ми). В главата ми са само мислите "Съжалявам, съжалявам! Че не избрах теб. :( " Постоянно си представям някакви неща, които могат да се случат. Които са могли да се случат. Които евентуално бих искала с риск да не мога да живея с гузната си съвест после.
Главното, което усещам, е че този човек по някакъв начин мисли за мен. Не знам как го усещам. Дори го знам. Имам много силно развита интуиция и съм се научила да ѝ вярвам. Тя ми казва точно това в момента.
Но нямам такова желание да се отърва от тези мисли.
Не искам да изневерявам.
Не искам да наранявам никого. Чудя се защо ни се случват тези неща. Защо сега изпитвам такава сигурност в това, че този човек е щял да ми допадне много, много повече от сегашния ми партньор?
Нали щом се родят децата, значи Бог така е решил. Значи тези деца, тези хора е трябвало да се появят, нали няма нищо случайно.
В същото време искам да се накарам вместо да съм нещастна, напротив - да бъда щастлива от това, че обичам (и единия, ...и другия). Значи да бъда само благодарна от това, че душата ми е способна на любов. Нали в това е смисълът, да можем да я раздаваме, без да я търсим обратно.
Отговор:
Като четящ написаното човек, чувствам у теб нуждата от промяна, разнобразие. Създала си една фантазия, която продължаваш да украсяваш - това не е "лошо" или "неправилно", а по-скоро те тласка към себепознание и себеразкриване. Изглежда ми така, сякаш има нещо да се разкрива пред теб - нещо от теб, в теб, което засега е неясно...
Да, не отричам, че всички сме свързани в една енергийна мрежа, че сме взаимнозависими и това може да бъде много красиво. Но и не означава непременно, че винаги "кликваме" с човека, с който искаме да "кликнем", да се намерим, видим... Понякога е проекция, в неговия образ си дорисуваме онова, за което копнеем, но не вярваме, че можем да изпитаме и без неговия образ, присъствие... Сякаш само той може да ни го даде. Това не е любов обаче, илюзия на ума ни е, фантазно влюбване, което преминава, неустойчиво е, изконсумира се...
До известна степен описаното ми изглежда като бягство от реалността, която си създала в момента, от твоята реалност, която от известно време е вероятно монотонна (това ти ще прецениш) - сякаш казваш: "удобен ми е този стол, но свикнах, искам да опитам друг".
Човешката натура е силно адаптивна, мозъкът всъщност е готов във всеки момент за промени, умът иска още и още... Лесно ни доскучава - затова сме успели да се усъвършенстваме немалко.
Помисли и в посока -
- Какви качества припознавам в този човек, за когото мечтая? (оценявам ли го като умен, интересен, забавен, различен от хората, с които общувам по принцип?)
- Какво е това, което искам в момента в живота си?
- Кое сякаш не ми достига, а очаквам да получа от партньора си? Самата аз давам ли го?
Разбери себе си, виж какво седи зад идеята за този човек - вероятно е някаква нужда, болка, желание.
Отдели повече време само за теб, за да се "свържеш" с усещанията си. Не съди себе си - човек си, не си бог, не си ангел. Не си направила нищо нередно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар