Детето НЕ е най-важният човек в семейството

Здравата семейна система има своя подредба, която е неслучайна - и разбъркването в тази система, води до нейния разпад - бил той бавен, но сигурен.

Системата е: аз (тоест ти, който четеш) съм най-важният човек за себе си, после е партньорът ми, после е детето/децата, после са приятелите, роднините... Защо? (Това даже сигурно звучи изключително егоистично за много хора, а със сигурност е предизвикало и гняв или поне несъгласие...) 

Защото, ако аз не се грижа качествено за самия себе си - с обич, отговорност, уважение, разбиране, приемане, давайки си онова, което намирам за най-добро, именно защото го заслужавам - се получава така (всъщност съвсем очаквано и естествено), че започвам съзнателно или не да прося от другите и със сигурност не умея да им давам онова, от което те имат същинска потребност - в най-добрия случай мога да давам онова, което си мисля, че съвпада с тяхната потребност... Но това даване нерядко попада в пропастта между мен и другия/другите - и зад него стои користната цел "Давам, за да ми дадат", което само по себе си не е "лошо", но ако не е чисто използвачество - лишено от вчувстване в другия, от искрено желание да се свържем именно с него, създавайки смислен, любяш обмен.

Тоест, вместо качествен партньор и родител, ставам черна дупка, която поглъща. Защото последната не излъчва, няма, не умее да дава (на себе си ако не, на кой друг?)
Посланието: "Аз не заслужавам, но на теб ще дам всичко!", е дълбоко автоагресивно и мазохистично, нямащо общо с любов - но имащо много общо със страх! Човек, живеещ с тази своя "благородна истина" всъщност се старае всячески да угоди на онези, които са му близки и важни, поради огромния ужас, че ще го изоставят, ако не го прави. Такъв човек метафорично се опитва да налива вода от своята празна кана в чуждите чаши. 

Оттам и цялото партньорство страда - страда, когато всеки един от партньорите не се задвижва към задоволяването на своите собствени потребности, с други думи не се грижи за себе си качествено и любящо - оттам, както вече стана ясно идва и невъзможността да направим това за другия. А страда ли партньорството, страда и детето/децата, защото нямат зрели, уважаващи себе си родители, които дават качествен пример и здравословни послания. И така всичко се разпада - понякога доста бавно...

За едно дете е огромен товар да бъде поставено от единия от родителите си (или и от двамата) на мястото на другия - тоест: "аз съм по-важен за мама от татко", "мама се грижи повече за мен, отколкото за татко", например, или пък: "мама и татко живеят за мен, аз съм смисъла в техния живот", което с такава гордост се изрича, особено по нашите географски ширини... А това му дава и изкривена представа за взаимоотношенията в една връзка изобщо. 

Всъщност не е любов да правиш някого смисъла на живота си, а е робия, и то тежка. Преди една майка да е майка, е жена. Преди един мъж да е баща, е именно мъж. И тези двама души създават семейство и отглеждат децата си, но не пренебрегвайки и мачкайки себе си - или тях, разбира се. Става дума за здрави граници - детето ти е дете, а мъжът ти е мъж, и всеки има своето място - и то е РАЗЛИЧНО. Това не означава, че "компромис" е забранена дума - напротив, но и компромисът има своите здравословни граници.

В природата по-слабият се подчинява на по-силния и това може да работи изключително добре - когато не се злоупотребява с него, разбира се. Важно е да добавим тук, че децата са по-слабите, тоест получаващите, а родителите като по-силни и опитни са даващите - това е основен стълб в родителството - зрелият е осигуряващият и преценяващият. Което не значи да бъдем глухи за детските не-та и желания и да не им оставяме право на избор.

Децата учат с пример - искаме ли едно дете да е уверено, обичащо се, уважаващо се (ако наистина е такова, ще е такова и към другите)? 

Тогава да бъдем такива родители - преди всичко да бъдем такива хора.

"За да се случва любовта, е нужно да я има, а не може да я има, ако родителите се самопоставят в трета глуха, ако не се уважават, не ценят самите себе си, уж в името на децата, а всъщност следвайки невротичните си психични модели. Когато има себеуважение, любовта е налична и съответно давана на децата. Да се уважаваш, не означава да не обичаш децата - нищо такова. Напротив - условие е, за да се случва. Защото ако човек се самопотисне, уж за някого другиго, постепенно любовта се заменя от автоагресия, пренасяна и в другия във вида на нездрави послания, рационализирани уж като любов...

В България са разпространени майчините послания "За теб живея, ти си моят смисъл!" - това не е любов. Това е паразитно задължаване, манипулиращо през вина. 

Или друг пример - майка на три, идва при мен, за да я науча да е по-търпелива, защото избухва твърде много - оказа се, че тя толкова е загърбила себе си, толкова се е поставила в девета глуха, че собствените ѝ нужди просто бяха тотално неглижирани. Колкото повече опитваше да изтърпява и бъде добра и обичаща, повече се дразнеше на децата. Не че не ги обича - напротив, безумно и безусловно ги обича. Но, самопотъпквайки се заради тях автоагресивно, отнемайки всяка своя нужда, време и пространство, подсъзнателно ги виждаше като нараняващи я агресори - не че реално са такива, но такава психодинамика и поведение обуславяха и реакцията ѝ. Когато постави здравите си граници и се оцени, започна да отделя време за себе си, през промяна на вътрешните си вярвания и ситуацията се промени. Обичайки се, обичаше и мъжа си искрено и децата си, естествено и красиво." -  Орлин Баев

Безусловното приемане - Майчината обич

Когато са малки, всички деца са всесилни - това ще рече, че само при проплакването им, някой се отзовава, гушва ги, говори им, общува с тях и вербално, и невербално - задоволява потребностите им - както и следва да бъде. Преди първата си година те със сигурност не умеят да манипулират, и за радост разбиранията, че "децата трябва да се оставят да плачат, за да им се развият дробовете" са почти изцяло останали в миналото. Не е нужно детето да умее да прави нещо специално - в тази възраст всичко е специално - и оригванията му, дори. Повече за темата за човешката и за прибавената стойност, съм писала тук. В тази възраст преди първата годинка е изключително важно (а и след това, разбира се) детето да чувства родителите (и по-специално майката, която е незаменима) близо, отзоваващи се, обичащи безусловно, обгрижващи, всеприемащи. Това наричаме умението да обичаш майчински - меко, нежно, приемащо и всепрощаващо. Темата е безкрайно дълга и ще бъде разгърната в някой от бъдещите семинари за родители и деца, които ще проведа.

Здравата граница - Бащината обич

В един момент, обаче (след първата година и постепенно) децата започват да разбират, че могат да ползват плача като "инструмент" за манипулация и го правят. Въпросът е да започне също толкова постепенно да им се показва една здрава граница в умението за манипулация - то е нужно в живота, но не като постоянен спътник за сметка на честността и отговорността, например. В тази здрава граница участват приемането, обичта, безусловното уважение към личността на детето, но не и скастрянето и осъдителността. "Номерата" на децата е добре да минават понякога - това им показва, че могат да разчитат на своя чар и обаяние, и че умеят да имат власт над другия - което е едно изключително важно умение за самооценката на всеки човек! Здравата граница свързваме с бащината любов - любов, която поставя определени условия, пространство, твърдост и решителност. 


И майчината, и бащината любов са незаменими спътници през целия ни живот - и двете са неразривно свързани в здравословната цялост, която представлява семейството - и както обичам да казвам: Семейството е гръбнакът на човек.

Надявам се в текста да е станало ясно какво имам предвид с неговото заглавие. А именно запазването на своеобразния хомеостазис на системата, за да бъде тя здрава - да бъде уважавана нейната структура, както и отделните единици. Без обичащи и уважащи се поотделно и взаимно родители, няма и обичащи се и уважаващи се деца, растящи в достатъчно добра семейна среда - идеална такава не съществува.

Свържете се с мен тук.
Или на ines.raicheva@gmail.com