Докосването е основна човешка нужда - колко основна? На това давам отговор в редовете по-долу.
След прочитането им, ще гледате на докосването в живота си по нов начин.
Индивидуалисткото и все по-налагащо се схващане, че можем да същестуваме сам-сами е абсолютно и категорично болестно в своето ядро.
Невъзможно е да съществуваме един без друг.
Невъзможно е да съществуваме депривирани от човешки контакт.
Качеството на живота ни, зависи от качеството на отношенията ни с другите, защото сме социални същества и имаме нужда - същинска, дълбока нужда от сигурни връзки с хора в живота си - не само интимни, а изобщо.
Коктейлът от хормони в тялото ни, който се "забърква" при докосване е абсолютно противоположен на онзи, който възниква при изпитването на страх, вина и срам. Няма да е пресилено заключението, че последните се лекуват благодарение на човешкото любящо, доверено свързване. Нищо не може да осигури такъв комфорт и чувства на защитеност, утвърждаване и принадлежност, както присъствието на друг човек - което осигурява докосване, прегръщане, гледане в очите.
Статия: Пътят към Здравето?
Експеримент с маймунски бебета
Веднага започнали да проявяват признаци на дистрес (патологичен, натрупан стрес) - свивали се, люлеели се сами в опит да се успокояват сами, хапели самите себе си, както и решетките на клетките си и гледали в една точка, сякаш са се вцепенили. Не правели опити да си играят и да почистват сами себе си, ближейки се - това, което демонстрирали било определено като преминаване от тревожност към депресия и обратно.
На бебета били осигурени две "майки" - създадена от метална тел, едната била покрита с мека материя, напомняща на тялото на майката, но за сметка на това не осигуряваща никаква храна, а към другата имало прикрепено шишенце с мляко, за сметка на това обаче представлявала метално скеле.
Меко казано бебетата предпочели първата "майка", която била подходяща за гушкане.
Забелязало се значително успокояване в поведението им, не когато имали достъп до бутилката с мляко, а когато се гушвали в куклата.
Експеримент с човешки бебета
През 1940г. в Щатите е направен подобен експеримент, в който участвали 40 новородени. Двадесет от тях били настанени на специално място, в което им била осигурявана ежедневна грижа спрямо някои от най-базисните нужди - хранене и смяна на пелените. Хората, грижещи се за тях (които не са техни родители или роднини), били инструктирани да не ги гледат в очите и да не ги докосват повече от нужното - тоест, никакво гушкане, нито говорене - никакво общуване. Средата била абсолютно стерилна.
Този експеримент приключва скорострелно - 4 месеца след започването си.
Причината е, че едва след тези 4 месеца половината бебета вече са били мъртви.
Останалата половина от тях била настанена по домове - където продължили да измират, въпреки че вече получавали човешкия контакт, който им е липсвал допреди това.
И тук идва нещо много значимо - нямало никаква физиологична причина бебетата да починат - клинично те били абсолютно здрави!
Още един пример
by Taro Yamasaki, The Telegraph UK
В сиропиталища в Румъния по време на режима на Чаушеско е имало огромен глад за още персонал - буквално нямало кой да общува с децата, да ги прегръща и да им дава сигурност. В резултат на това децата започнали, подобно на маймунчетата от експеримента, да се люлеят компулсивно, за да облекчат огромния дистрес, причинен от липсата на ласка, близост и нежност.
В последствие развили силна недоверчивост, неумение да създават устойчиви и сигурни връзки, когнитивни дефицити, проблеми с растежа и с развитието на гастроинтестиналната и имунните си системи.
Днес знаем със сигурност, че това се дължи на липсата на докосване.
Тук има и важно допълнение - понякога в сиропиталищата идвали доброволци, за по 30 минути дневно и осиурявали докосване, гушкане, погалване - тези 30 минути на ден били достатъчни, за да преобърнат описаните по-горе последствия. Но САМО, ако това се случвало през първите 2 години от живота на детето - след този период, физическата близост не успявала да претопи проблемите и те оставали до края на живота.
От колко докосване имаме нужда?
За да стане ясно, ще дам пример с малките бебета и децата - в зравословна среда, бебетата биват гушкани, милвани, целувани постоянно - не само, когато заплачат. Разбрахме какво се случва, ако не получават това... Пораствайки в такава среда, децата свикват с това, че ще бъдат целунати от мама, че татко ще ги гушка, че могат да хванат приятелите си за ръчичка и да играят заедно, че баба ще ги погали и т.н.
При повечето от нас, възрастните, това, обаче, не продължава. В един момент прекъсва - и то прекъсва драстично. Разбира се има култури, в които докосването е постоянно и навсякъде, например в Бразилия, където хората нямат почти никаква дистанция помежду си. Но в нашата култура, конкретно в България, това не е така.
Задача 1:
Направете сами сравнението между докосването, което описах като здравословно горе - с много ежедневно гушкане, милване, целуване, държане за ръка, и между това докосване, което получавате (и давате) в ежедневието си. Независимо дали имате партньор или не, дали сте заедно от един месец или десет години - дали получавате НУЖНИЯТ минимум от това докосване?
Здравето е в докосването, в общуването, в свързването, в присъствието - днес това е истинското злато, защото хората разбрахме, че парите някак не успяват да излекуват раните вътре.
Глад за докосване
Хората, наранявани физически, също имат нуждата от докосване.
И това може да бъде тежко вътрешо противоречие - защото копнеят за нещо, спрямо което имат убеждение, че е страшно.
Всяко интенционално докосване носи смисъл, има значение, подкрепено е с емоция. Докосването е начин на общуване, който съществува преди езика - не е нужно за човешкото същество да владее език, за да комуникира с докосване - бебетата и малките деца го правят постоянно. И това може много да затрудни самия контакт - заради премислянето какво ли означава сега пък това?
Затова за много от хората физическата близост с животните е значително по-лесна - и човекът, и животното могат да се насладят на това общуване - виждала съм този удоволствен отговор не само при кучетата и котките.
Технологиите и социалните мрежи, през които се "свързваме" днес не ни осигуряват същинското човешко, любящо, присъствено общуване, от което имаме нужда - но могат да ни дадат усещането, че това е така, което е нож с две остриета.
И понеже сме жадни и гладни за повече докосване, а то остава дефицитно, тук се намесват и зависимостите - алкохолът се явява заместител на обичта и близостта, наред с храната, цигарите, наркотиците, порното и още всевъзможни мета удоволствия, които рано или късно израждат проблеми на много нива - физическо, психическо, емоционално, душевно...
Лесно достъпният от всякъде допамин, за който пиша в тази статия - Допаминов детокс, няма как да замести физическата близост, която носи спокойствие, утеха, обич, доверие, удоволствие и т.н. Няма нещо, което може да я замести.
За някои хора е трудно да не свързват докосването с опити за манипулация (Какво всъщност искаш от мен?) или със сексуалността (Секс ли искаш от мен?) Всъщност, както напсах и нагоре, болшинството от хората днес са жадни и гладни за повече докосване - като немалко от тях влизат във връзки, които виждат като безперспективни и/или преживяват безразборни сексуални контакти, заради своята силна нужда от докосване!
Сексът понякога е компромис и за мъжете, и за жените - той не е търсен толкова, колкото е търсена тази коренна потребност да бъдем погалени, милвани, видени, желани, да преживяваме сигурност, свързване, нежност, утеха (защото физическият контакт носи това, когато е приятен за участващите в него).
Нерядко мъже са ми споделяли в хода на терапия: "Не че толкова ми се прави секс, но искам да бъда прегръщан, да се чувствам желан и приеман от жената срещу мен. Трудно ми е да си поискам това, а със секса мога да го получа." Така последният става повод да задоволим много по-основни нужди, за които може и да не си даваме съзнателна сметка - включително и тези от одобрение, принадлежност, утвърдждаване.
При докосване, в тялото ни се освобождава окситоцин - хормон, който най-просто казано е отговорен за преживяването на щастие. Той е един от най-важните невротрансмитери, свързани с човешките емоции.
Следват няколко предложения, които ще дам, с които хората, които са силно депривирани от докосване (каквито сме почти всички в различна степен) могат да се свържат с усещанията в тялото си с темпо, комфортно за тях. Такова свързване и доверяване на себе си, е основата, върху която можем да градим и доверието си към другите.
Лесно достъпният от всякъде допамин, за който пиша в тази статия - Допаминов детокс, няма как да замести физическата близост, която носи спокойствие, утеха, обич, доверие, удоволствие и т.н. Няма нещо, което може да я замести.
Манипулация и сексуализиране
За някои хора е трудно да не свързват докосването с опити за манипулация (Какво всъщност искаш от мен?) или със сексуалността (Секс ли искаш от мен?) Всъщност, както напсах и нагоре, болшинството от хората днес са жадни и гладни за повече докосване - като немалко от тях влизат във връзки, които виждат като безперспективни и/или преживяват безразборни сексуални контакти, заради своята силна нужда от докосване!
Но докосване не означава непременно секс и тук идва голямото объркване.
Сексът понякога е компромис и за мъжете, и за жените - той не е търсен толкова, колкото е търсена тази коренна потребност да бъдем погалени, милвани, видени, желани, да преживяваме сигурност, свързване, нежност, утеха (защото физическият контакт носи това, когато е приятен за участващите в него).
Нерядко мъже са ми споделяли в хода на терапия: "Не че толкова ми се прави секс, но искам да бъда прегръщан, да се чувствам желан и приеман от жената срещу мен. Трудно ми е да си поискам това, а със секса мога да го получа." Така последният става повод да задоволим много по-основни нужди, за които може и да не си даваме съзнателна сметка - включително и тези от одобрение, принадлежност, утвърдждаване.
Как да позволя докосване, когато ме е страх от него?
При докосване, в тялото ни се освобождава окситоцин - хормон, който най-просто казано е отговорен за преживяването на щастие. Той е един от най-важните невротрансмитери, свързани с човешките емоции.
"Физическото докосване сигнализира за безопасност, доверие и чувство на принадлежност."
- Д-р Брайн Уинд
Следват няколко предложения, които ще дам, с които хората, които са силно депривирани от докосване (каквито сме почти всички в различна степен) могат да се свържат с усещанията в тялото си с темпо, комфортно за тях. Такова свързване и доверяване на себе си, е основата, върху която можем да градим и доверието си към другите.
- Самомасаж и самодоксване
- Tанцуване
Тук могат да бъдат включени и други физически активности - йога, упражнения, каране на колело, тичане, продължително ходене и т.н. - те освобождават окситоцин и допамин в тялото, като движението само́ по себе си ни подкрепя в свързването с усещанията на собственото ни тяло.
- Ароматерапия
- Тежко одеало
Навлязоха сравнително скоро и при нас, в България, специално създадените значително по-тежки одеала (включително такива стигащи до 10-20 кг.) Самото притискане осигурява отпускане на тялото и създава усещане за спокойствие. Друго, което бих препоръчала тук е гушкането на възглавница по време на сън - и двете няма как да заместят нуждата от истиски контакт, но са изключително подходящи за хора, които не са преодолели преживяно физическо и сексуално насилие.
- Водени медитации
Това тук е водена медитация за сън, като с нея или с други подобни можете да регулирате тревожността, оставайки присъствени за усещанията в тялото си. В съчетание с няколко дълбоки коремни вдишвания и някои от горните идеи, можете да усетите същинско отпускане и по-качествен сън.
- Диалог - какво е значението на докосването в отношенията ни?
Това е единствената точка, включваща присъствието на друг човек - съответно, за да бъде осъществена, е нужно да можем да видим поне един човек в живота си като безопасен, като желан в нашето лично пространство. А това понякога може да е истинско предизвикателство, дори да изглежда немислимо на моменти, особено за онези от нас, живели в семейство, в което не са получавали докосване, близост, нежност и/или са имали травмиращи отношения в последствие.
Това, което имам предвид с тази точка е изясняване - изясняване с човека, който сме готови да допуснем, спрямо онова, от което имаме нужда - например от докосване, заради самото докосване. Дали е просто близост, прегръщане, милване, дали искаме да има целувки, дали за нас това е сексуално преживяване или не сме отворени за такова към момента.
Това, което имам предвид с тази точка е изясняване - изясняване с човека, който сме готови да допуснем, спрямо онова, от което имаме нужда - например от докосване, заради самото докосване. Дали е просто близост, прегръщане, милване, дали искаме да има целувки, дали за нас това е сексуално преживяване или не сме отворени за такова към момента.
И такова изясняване е изключително важно, когато човек дълго време не си е позволявал да бъде докосван - защото вероятността да изпитва ужас от такава близост е голям.
Нагоре дадох пример с животните - чудесно би било, ако имаме възможност и желание да общуваме с животни, да ги милваме и гушкаме, защото това също отделя хормоните на щастието в тялото ни - а и в тяхното.
Истина е, че кожата ни има нужда от докосване,
органите ни,
клетките ни,
всяка фибра от нашето тяло -
душата ни има нужда от това да бъдем докосвани и да докосваме!
Задача 2:
Се състои в това да си зададеш следните въпроси - по възможност отговори́ писмено, за да можеш да препрочетеш отговорите си и да си направиш рефлексия.
- Какво означава докосването за мен?
- От къде научих какво носи докосването? (Ако ме е страх от него - как научих, че е страшно, кое го направи такова? Ако е приятно - кои хора в живота ми ми показаха, че е такова?)
- Как се различава това, което влагам аз в докосването от това, което влагат другите (партньорът ми, близките ми и т.н.)?
Слагам тук думи, които преведох, защото намирам за ценни:
Невъзможността да получиш подкрепа от другите е знак за травма.
Когато казваме „Нямам нужда от никого, просто ще го направя сам/а“, това е тактика за оцеляване. Нуждаем се от такава, за да служи като щит пред нежното ни сърце - щит пред злоупотребата, пренебрежението, предателството и разочарованието от онези, които не са или не биха могли да бъдат до нас.
Щит, който изправяме пред родителя, който отсъства по собствен избор или поради необходимостта да работи на три места, за да ни храни и осигури подслон.
Щит пред влюбените, които могат да ни дадат сексуална близост, но не и безопасно убежище, което да приюти и сърцето ни.
Щит пред "приятелствата", които винаги отнемаха повече, отколкото даваха.
Както и пред всички ситуации, в които някой е казвал „ще е справим заедно“, а след това си тръгвал.
От лъжите. От предателствата.
По пътя досега сме научили, че просто не можем да се доверим на хората. Или четова е възможно, но само до определен момент.
Ултра-независимостта е проблем с доверието.
Проблем, който нашепва - "ако не се поставям в ситуация, в която разчитам на някого, няма да се разочаровам."
Ултра-независимостта е превантивен удар срещу разбиването на сърцето.
Така че - не вярваме на никого.
Да се доверяваш, е да се надяваш - да се доверяваш е уязвимост.
„Никога повече“, обещавали сме си.
Но без значение как го обличаме в думи, показвайки горко независимостта си, всъщност това е нашето ранено, белязано, разбито сърце зад защитна тухлена стена.
Непроницаема. Нищо не влиза.
Никакво нараняване.
Нито любов.
Крепостите и бронята са за онези в битката или за вярващите, че тя предстои.
Това е реакцията на травмата.
Добрата новина е, че травмата, която се признава, е травма, която може да бъде излекувана."
Jamila White
С настоящата статия искам да обърна внимание на огромното значение на докосването за цялостното ни благосъстояние - което може да посее зрънцето на промяна в посока на това да даваме и приемаме - да се отпускаме с доверие в човешкия контакт - с широко отворени очи и уши и ръце, готови да погалят, вместо да стискат юмруци.
__________________________
Използвани източници:
Няма коментари:
Публикуване на коментар