Настоящият текст е копиран от форума beinsadouno.com
Въпрос:
Не одобрявам издигането в култ на лекарствата, но отричам и тяхното сатанизиране. В тази връзка, искам да задам някои въпроси на пишещите тук. Сред тях има и медицински лица, което гарантира още по-голяма полезност на дискусията. Под медикаменти имам предвид антидепресанти /SSRI/, транквилизатори, невролептици. Няма да конкретизирам ефектите на всяка група от тях, а ще използвам общото събирателно понятие "лекарства".
За мен позитивите са следните:
- непрекъснатостта на лечението в рамките на поне няколко месеца след подобряването и изчезването на симптомите гарантира изолирането на фобийните настройки на индивида и съдейства за наслагващия се акумулативен и антифобиен ефект на медикамента; второ - продължителното лечение цели „забравяне” и обезличаване на проблемните за пациента ситуации, личности, поведенчески модели, конкретизирани и добре познати страхове на индивида; трето - инхибиране на поведенческите модели и защитните механизми за съхраняване на страховете, които са сраснали с индивида (страховете са скрити фактори, с които човек се адаптира и постепенно ги приема за свойствени, сякаш не може да живее без тях). Терапевтичната концепция дава възможност за прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. Страховете са основен генератор на повишеното патологично ниво на тревожност във фазата им на непреодолимост - страхова декомпенсация. По този начин се затваря и циклизира порочния кръг страх - тревожност. Отделянето на страха от породената от него тревожност и конкомитентна вегетативна симптоматика на практика неутрализира психичната сила на страха. Налице е следната патологична релация между физическия симптом и психичния статус на болните: поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака. Повтарянето на цикъла стабилизира все повече порочния кръг, а допълнително създалите се психични абнормности се наместват във всеки един етап от него.
- реален физиологичен ефект - потискайки страха и симптомите за определено време, ти излизаш от зациклящия мисловен модел и от въртележката на страха. Спираш да свързваш излизанията със страхове и симптоми и да мислиш за това, моделът се пречупва и когато вече спреш да се сещаш за тези глупости, няма да отделяш и адреналин, който да прави кризата. Знаеш, че навън няма да имаш симптоми, съответно защо да мислиш за тях?
- след проведен разговор с хора, приемали SSRI антидепресанти ми беше споделено, че пиейки ги, те просто „забравят” да мислят тревожно и не изпитват реални физически симптоми. А като не мислят в „глупости” и не изпитват симптоми, спира необходимостта от производство на нов адреналин и страх от страха.
- дали мислите не са тревожни, депресивни и объркани заради нарушения мозъчен дисбаланс, а не обратното?
- потискането на симптомите за определен период от време дава на човека „спокойствие” и възможност да работи върху себе си и да спре с фиксациите, включително и да започне терапия. Ето например, когато нямам световъртеж, аз въобще не мисля за него. Няма ги и следващите го страхови модели и възприятия.
- относно страничните ефекти – има ги, но пък ежедневното живеене в тревожност, демобилизация, мини депресии, ограничения , не е ли страничен ефект на един непълноценен живот?
- симптомите и страха се дължат на адреналина и кортизола, а антидепресантите повишават серотонина. Това е ясно. Ясно е, че може да има и плацебо ефект. Но какво да кажем тогава за транквилантите? Те „помитат” всички усещания за минути. И освен това, защо хората, които приемат антидепресанти, казват, че имат повлияване на тези мисли. Хората с обсесии – също.
Отговор от мен:
Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много.
Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката.
Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот.
"дали мислите не са тревожни, депресивни и объркани заради нарушения мозъчен дисбаланс, а не обратното?"
Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна...
Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.
Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник...
Отговор от момиче, ползвало медикаменти:
искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай.
Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти.
Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях.
Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях.
Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно.
Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат.
Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти.
Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие.
Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото.
Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема.
Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията.
Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея.
Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко...
Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми.
Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица.
Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно.
Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали.
Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си.
Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя).
Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент:
- Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента?
- Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг?
С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели:
- отлагане на неизбежното,
- заравяне на главата в пясъка.
Цялата тема е тук, струва си да се прочетат и останалите мнения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар