За раздялата между родителите и за техните деца

Правилно е децата да останат при родителя, който

е в състояние да продължи да обича другия, защото този родител ще продължи да говори хубави неща за него.

Това е една от ценностите, до които ни води Берт Хелингер.

Но някак често реваншизмът заема ключова позиция, поне за единия партньор - той започва да подронва по всякакви начини авторитета на другия в очите на детето/децата, опитвайки да ги прилъже на своя страна - това наблюдавам понякога и между хора, които продължават да съжителстват. Реплики като: "Остави го баща ти, той кога ли е имал време за нас!", "Майка ти само глупости може да прави!" и т.н., в които детето бива поставянео в ролята на буфер, без нито да иска, нито да може да поеме тази роля - защото не му е там мястото! То е малкото, а родителите са зрелите, големите... Или поне би трябвало.

За детето родителите са родители, а не партньори! Партньорството им не е негова грижа.

И показването на този аспект е обикновено силно травмиращo - като често пъти това става ясно в съзнателна възраст, когато последствията са например депресивност, тревожност, неумение да се поддържат партньорства, приятелства и др. Избирането на тази стратегия с привидното оправдание "Искам да предпазя детето от майка му/баща му!" е всъщност незряла позиция. Убедена съм, че някои от хората, които четат този текст, вече са готови да спорят и гневът и възмущението в тях напират - сигурен сигнал, че имат какво да осъзнават точно в тази посока, дори да опитват да го заобикалят по всевъзможни начини!

Хората казват: "Той/тя вече толкова се промени, за нищо не става!"
А защо избра този човек? Какво виждаше в него в началото? - на тези въпроси понякога е трудно за самия войнствено настроен партньор да отговори честно, защото остава в афекта на собствената си гледна точка. Оказва се, че се фокусира в недостатъците на другия, тотално неглижирайки останалото. За което обяснения могат да се намерят, особено ако търсим в корените - в историята на онези преди нас, в собствената си история, също. 

Но, разбира се, има изключения и тук! Разбирам и знам, че понякога има кошмарни партньорства - наситени със зависимости, насилие във всевъзможните му форми... Има случаи, в които наистина говорим за спасяване - случаи, в които единият родител е нужно да вземе детето/децата и да живее с тях отделно. Което също не бих се съгласила, че е случайно, че "просто така стана!" Оказва се, че сме в мрежа от причинно-следствени връзки - ако сме готови да ги видим и изследваме, което определено не е лесно като разходка в парка - и би ни лишило от възможността да се преживяваме като листо, носещо се безволево по реката. 

И именно тук избирам да добавя следното:

Отхвърляйки единия родител, другият отхвърля и част от детето/децата.

Също принцип, за който знаем благодарение на семейните констелации, като това твърдение е сериозен препъни-камък и разкрива кой избира да остане в ролята на пасивна жертва ("Не е вярно, обичам детето си, но не и този непрокопсаник баща му!") и кой е готов отговорно да поеме последиците от своите избори. 

Второто става като ясно види и своята роля в цялата картинка - и или избира позицията автоагресия/агресия (жертва/насилник), които са двете страни на една монета - "Бях глупачка, затова се влюбих в този! Още тогава беше измет!" или "Майка ти забременя, затова се оженихме, никога не съм я обичал!" Или избира позицията на зрелия възрастен, който може да каже и думи като: "С майка ти/баща ти не умеем да сме партньори един на друг вече. Ние те създадохме с любов в сърцата си и те мечтаехме. И от двама ни можеш да вземеш най-доброто!" Това е само един възможен пример - основата е взаимното уважение както към другия партньор, така и към собствения ни избор.

Връзката със себе си има всичко общо с връзката, която имаме с всеки друг човек.

Това е единствената ни сигурна връзка - всяка друга може да отпадне, да спре да същестува, но всеки от нас е със себе си 24/7, докато е в този живот. Разбира се и тази връзка може да бъде прекъсната - именно това се случва при депресивните състояния, например - но далеч не само. При прекъсването на тази връзка, човекът не може и да познае себе си - няма представа какви са неговите общочовешки потребности, нито как да ги удовлетвори. Добрата новина е, че това е обратимо - и именно затова написах "сигурна" - защото можем да я подсигурим ние, не някой друг.

Първите хора, които се грижат за нас - родители и или други, са тези, които започват оформянето на уменията ни да общуваме със себе си - и това става като общуват с нас - през онова, което ни дават, казват, правят, през отношението им. До колкото се чувстваме добре с тези хора, докато сме още бебета и деца, зависи и това до колко ще се чувстваме добре и със себе си като вече зрели индивиди.

Опитите да се направи детето участник в личната драма на родителите е признак на токсично родителство. Такива родители обичат да посвещават децата си в проблемите на връзката си. Намирайки се на прага на развода, често ще напомнят на детето си, че именно то е станало източник на всички неприятности. Самотна майка, опитвайки се да намери щастие с друг мъж ще напомня, че ако не беше детето, тя щеше да е щастлива. Не пропуска да каже на дъщеря си, че всички мъже (включително баща й) са прасета. - Из интервю на Анна Нуржан

Ако между родителите има война, война ще има и в детето.

Разбира се, когато един човек е вече зрял, нужно е да подчертая, че той сам понася отговорността за своя живот - независимо дали живее в илюзията, че това не е така - така да се каже, сам става родител на себе си - независимо до колко е съзнателен за този фин момент - и колкото и да е удобно да прехвърля отговорността на друг, ключът е в него самия. 

Да, причините са отвън! 

Но те остават архаични - в миналото са. 

Тук и сега, в собствените ни ръце е това, което може да продължим ние - избираме какво да предадем напред! Това е граденето на вътрешния ресурс - за което се изисква освен познание, и мъдрост, и смирение, и мнооого (себе)любов! И, ако в нас има война, то тя може да бъде прекратена, а воюващите - помирени. За носенето на тази метафорична война в сърцето ни, вече не са отговорни родителите, партньорите, учителите или който да е - а техните образи в нас - образите, които носим по определен начин и, които за голяма радост, можем да претапяме, променяме, надграждаме! С тези образи може да се работи, дори реалните хора да нямат тази осъзнатост и желание или да не са вече тук, на тази земя!

Поредната тема, която е необятна и ще ѝ обръщам внимание и занапред в други материали - като от този важната есенция е поне тази - изместването на фокуса от "другият ми е виновен" към "Какво избрах/направих/казах аз? Какво внесох аз в това партньорство? И как мога да предоставя достатъчно добра среда на детето си, така че да е спокойно и обичано?" Като в цялата тази тема разклоненията са много - като започнем от семейството, от което идваме, от рода ни, и стигнем до семейството, което създаваме - именно и затова избирам да не влизам в конкретика, защото статията ще стане безкрайна. 

Бих се радвала, ако остави поле за размисъл и копнеж за мъдро себеизследване, за постепенно и внимателно разравяне на досега несъзнаваното, на миналото, на моделите, които сме поели от предците си (със запознаването с подходяща литература и психотерапевтична подкрепа), наместо оставането на повърхността - в обвиненията и самообвиненията... Защото циклите, от които сега "бягаме" биха се повтаряли отново и отново.

Ето и една медитация "Моят род", 

която може да ви донесе някои отговори.