Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да я постигнете

Надолу слагам откъс от книгата "Изкуството да бъдеш Бог" на д-р Морган Скот Пек, който смятам, че абсолютно


всеки човек трябва да прочете
поне веднъж в живота си.

Едно от най-разпространените и неправилни схващания за любовта е, че тя представлява състояние на зависимост. С тази погрешна представа психиатрите се сблъскват всекидневно. Последиците от нея се проявяват най-драматично при лица, които правят опити или заплашват, че ще се самоубият, или при други, които изпадат в тежка депресия поради разрив или раздяла със съпруг или любовник. Такъв човек казва:




„Не искам да живея, аз не мога да живея без моя мъж (жена, приятел/ка)". И когато аз им отвръщам по характерния за мен начин: „Грешите, Вие не обичате мъжа си (жена си, приятеля или приятелката си)", следва гневният въпрос: „Какво имате предвид? Та аз току-що ви казах, че не мога да живея без него (нея)!" Тогава се опитвам да обясня: „Това, което описвате, не е любов, а паразитиране. Когато ви трябва друг индивид, за да оцелеете, вие паразитирате върху него. Няма никакъв избор, никаква свобода в тази връзка. Тя е повече въпрос на необходимост, отколкото на любов.

Любовта е свободно осъществяване на правото на избор.

Двама се обичат само тогава, когато могат да живеят и сами, но съзнателно са избрали да бъдат заедно". Аз определям състоянието на зависимост като неспособност да се изпитва цялостност или да се действа адекватно, ако някой друг не се грижи активно за теб. Състоянието на зависимост при физически здравите възрастни е патологично, то винаги е проява на психично разстройство или дефект. Зависимостта обаче трябва да се разграничава от това, което обикновено наричаме потребности, нужди (за удовлетворението на които действително са ни нужни други хора, само че такива, които искат да откликнат тук и сега, а не онези, за които ние си фантазираме, че трябва да го направят! - бел. ред.) 






Всички ние, дори да се опитваме да покажем обратното на другите, 

пък и на себе си, всъщност имаме желанието да ни люлеят на ръце, да бъдем хранени и подкрепяни, без да полагаме усилия за това, да разчитаме на някой по-силен от нас, който да приеме нашите грижи като свои. Независимо колко сме силни или отговорни, грижовни или зрели, ако се взрем дълбоко в себе си, ние ще открием там желанието за промяна така, че някой друг да се грижи за нас. Всеки един, независимо колко възрастен и зрял е, търси и би искал да има в живота си задоволителни родителски образи. 

Но за повечето от нас тези желания не направляват живота ни, те не са доминираща тема на нашето съществуване. Ако управляват съдбите ни или диктуват качеството на нашето съществуване, тогава ние не само изпитваме зависимост, ние ставаме зависими. По-точно хората, които позволяват животът им да бъде воден от зависимостта, страдат от психично разстройство, наречено „разстройство на пасивната зависима личност". То е едно от най-често срещаните в психиатричната практика.

Хората с пасивна зависимост са
толкова заети да просят
и поемат любов, 

че не им остава енергия, за да обичат истински. Те са като гладен човек, който отмъква храна винаги когато може, но никога не е в състояние да нахрани другиго. Те като че ли имат вътрешна празнота, бездънна яма, която търси да бъде запълнена, но която никога няма да се запълни. Такива хора никога не се чувстват „сити". Те винаги изпитват „липса на част от себе си". Едва понасят самотата. Заради непълноценността си, те нямат истинско усещане за самоличност и се самоопределят чрез връзките си. 

Един 30-годишен оператор на пробивна преса, дълбоко депресиран,
дойде да ме види три дена след като жена му го беше напуснала, отвеждайки двете им деца със себе си. Тя го била заплашвала на три пъти преди това, че ще го напусне, оплаквайки се от липса на внимание към себе си и децата. Всеки път той обещавал, че ще се поправи, че ще се промени, и всеки път обещанието не траело повече от един ден. Този път тя бе изпълнила заканата си. Той не беше спал две нощи, трепереше от напрежение, от очите му се стичаха сълзи и сериозно мислеше да се самоубие. 

- Не мога да живея без семейството си! - каза той през плач. - Толкова ги обичам!

- Затруднен съм - отвърнах му аз. - Вие ми казахте, че оплакванията на жена Ви са основателни, че Вие никога не сте направили нещо за нея, че сте се прибирали вкъщи, когато сте си искал, че не сте бил заинтересован от жена си сексуално и емоционално, че не сте говорил с децата си по цели месеци, че не сте ги водил никъде. Вие нямате никаква връзка с когото и да било от семейството си и не разбирам защо сте толкова депресиран от загубата на връзката, която никога не е съществувала. 

- Не виждате ли - отвърна той, - че аз съм едно нищо сега? Нищо! Нямам жена! Нямам деца! Не знам дори кой съм! Аз може и да не се грижа за тях, но ги обичам! Аз съм нищо без тях!

Назначих му сесия след два дни. Не очаквах особено подобрение. 

Когато той дойде и влезе в кабинета усмихнат, съобщи: 

- Сега всичко е наред!

- Успяхте ли да върнете семейството си? - попитах аз. 

- О, не - отговори той. - Не съм ги чувал, откакто бях при Вас последния път. Но снощи в бара срещнах едно момиче, което ми каза, че наистина ме харесва! Тя се е разделила скоро с приятеля си, точно като мен. Имаме среща тази вечер. Чувствам се като прероден човек! Предполагам, че няма да се наложи да ви виждам отново!

Тази склонност към бързите промени е характерна за пасивно зависимите индивиди. За тях няма значение на кой ще са подвластни, стига да има някой. Няма значение каква е самоличността им, след като има някой, на който могат да я прехвърлят. Следователно техните връзки, въпреки впечатлението на драматичност и активност, което създават, са твърде повърхностни. Поради силата на чувството за вътрешна празнота и на глада да я запълнят, пасивно зависимите не търпят никакво отлагане при задоволяване на нуждите си. 

Една красива, надарена и в някои отношения много здрава млада жена беше прекарала времето от 17-ата до 21-ата си година в почти непрекъсната серия от сексуални връзки с мъже, винаги под нейното равнище на интелигентност и способности. Тя вървеше от „трън та на глог". Проблемът, който имаше, бе, че не можеше да изчака достатъчно, за да намери подходящ мъж за себе си или дори да избере някой по-добър от многото, които имаше подръка. За 24 часа след края на поредната връзка тя си намираше мъж - често първият срещнат в бара - и идваше на следващата сесия да ми нарежда хвалебствени слова за него. 

Жената успя да разчупи цикъла чак след тригодишна терапия, по времето на която тя започна да цени собствената си интелигентност и качества, да осъзнава празнотата и глада в себе си и да ги разграничава от истинската любов, да разбира как нейният глад я кара да започва и поддържа връзки, пагубни за самата нея, да приема необходимостта от най-строга дисциплина, за да може да се възползва от качествата си.  В диагнозата думата „пасивен" е използвана в комбинация със „зависим", защото тези личности съдят за себе си по това какво другите могат да направят за тях, а не по това какво те могат да направят сами за себе си.

Веднъж, като работех с група от петима самотни пациенти, всичките пасивно зависими, аз им предложих да говорим за техните жизнени цели и в каква ситуация биха желали да се намират след пет години. По един или друг начин те ми отвърнаха: „Искам да се оженя за някого, който наистина ще се грижи за мен". Никой от тях нямаше предвид справяне с някаква трудна работа, създаване на произведение на изкуството, допринасяне за някаква общност или позиция, в която би могъл да обича и да има деца. 

Усилието нямаше място във
всекидневието им, 

те се виждаха само в пасивното състояние на хора, за които се грижат. 

Аз им казах, както казвам на много други: „Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да я постигнете. Единственият начин да сте сигурни, че ви обичат, е да сте хора, които си струва да бъдат обичани, а вие не сте такива, защото първостепенната ви цел е пасивната любов". Това не означава, че пасивните хора не правят нищо за другите, но мотивът им е да закрепят другите към себе си, за да си подсигурят грижовност. Когато грижата на другите не е сигурна, те много трудно „правят нещо". Всички от членовете на гореспоменатата група сметнаха за изключително трудно да се преместят в собствена къща и да заживеят отделно от родителите си, да зарежат абсолютно незадоволителната си работа и да си намерят нова или дори да се захванат с някакво хоби. 

За пасивно зависимите хора загубата на партньора е толкова ужасяваща перспектива, че те не могат дори да си помислят за подготовка или за толериране на един процес, който би намалил зависимостта или би увеличил свободата на другия. При тях тенденцията е да увеличават, а не да намаляват взаимната зависимост, с цел да превърнат брака в капан. Те постъпват така, уж в името на това, което наричат любов, а то всъщност е зависимост, като по този начин ограничават собствената си свобода. 

Пасивната зависимост се корени в липсата на любов. 

Вътрешното чувство на празнота, от което страдат пасивно зависимите, е резултат от неуспеха на родителите им да задоволят тяхната нужда от внимание и грижи в детството. В първата част беше споменато, че децата, за които са се грижили и които са били обичани с относителна последователност, навлизат в зрялата възраст с дълбоко вкоренено чувство, че са ценени и ценни, поради което за тях ще се грижат и ще ги обичат, докато са верни на себе си. Деца, които са отгледани в атмосфера, в която любовта и загрижеността са липсвали, навлизат в зрялата възраст без това чувство за вътрешна сигурност. 

Те по-скоро развиват чувство, изразяващо се с думите: „Аз нямам достатъчно", и смятат света за непредсказуем и неотзивчив, а себе си за съмнително ценни и необичани. Нищо чудно тогава, че се нуждаят от любов, грижи и внимание и ги приемат независимо от кого ги получават. След като веднъж са се сдобили с тях, се обвързват отчаяно, а това ги води към манипулативно, лицемерно поведение, разрушаващо връзката, която се опитват да запазят. 

Любовта и дисциплината вървят рамо до рамо, 

така че родителите, които не могат да обичат и не са грижовни, са недисциплинирани и тъй като не успяват да дарят децата си с любов, не ги научават и на ред. При пасивно зависимите има почти пълна липса на самодисциплина, те не искат и не могат да отложат задоволяването на собствената си нужда от внимание. В своите отчаяни опити да създадат и запазят взаимоотношенията си, те пренебрегват честността. Продължават връзки, които са вече изразходени и които би трябвало да приключат. 

Най-важното е, че нямат чувство за отговорност към самите себе си.
Гледат на другите, често дори и на собствените си деца, като на източник на своето щастие и реализиране и съответно, когато са нещастни и неосъществени, обвиняват за това другите. Оттук следва, че непрекъснато изпитват гняв, защото винаги получават един вид отказ от страна на другите хора, които реално не могат да задоволяват постоянно потребността им да бъдат щастливи. 

Имам колега, който често казва:
„Да позволиш да зависиш от някой друг е най-лошото нещо, което можеш да си причиниш! По-добре да си зависим от хероина. Докато го имаш, той никога няма да се обърне срещу теб - т.е. винаги ще си щастлив. Но ако очакваш друг човек да ти донесе щастие, ще бъдеш безкрайно разочарован". 

________________________________________

В обобщение, зависимостта може да ви изглежда любов, 

защото кара хората много силно да се прикрепят един към друг, но всъщност не е нищо друго освен форма на антилюбов. Генезисът на зависимостта е в родителската липса на любов. Зависимостта повече търси да вземе, отколкото да даде. Зависимостта подхранва инфантилизъм, а не развитие. Тя се стреми да ограничи или да хване в капан, а не да освободи. Най-накрая, зависимостта разбива, а не създава връзки, тя разрушава хората, вместо да им помогне да израснат.

______________________________

Още по темата: Морган Скот Пек: Любовта е разумна