"Когато съм гневна на някого, наистина гневна, подсещам себе си да видя своята отговорност в ситуацията. Това ми отваря очите към простата истина, че не другите ни правят гневни (или каквито и да било), а собствените ни непосрещнати потребности.
Но тогава губя печалбата човекът Х да ми е виновен, а аз да се самосъжалявам, и така впрягам заряда си в това да действам в ситуацията, вместо да съм "във филма".
С времето това се превръща във все по-автоматизиран процес, но наистина коства отказването от някои удобни "печалби" - като тази да бездействаме в добре познатата си кочинка, мрънкайки - така няма и шанс да сбъркаме, защото нищо не правим всъщност... Понеже друг е Виновният, Отговорният..."
Именно този пост във фейсбук провокира няколо коментара от хора, които са на мнение, че гневът е "лош", хората, които го изпитват всъщност искат да контролират и цялостно е по-добре изобщо да не изпитваме гняв - ако сме достатъчно просветлени и мъдри, не бихме! Гневът няма място, той е за глупците...
Всяка емоция е пратеник и има своето място, както пиша много често. Всяка емоция (и чувство) е като нюанс от палитрата на живота, която рисува неговото многообразие. Ако ползвам друга метафора - емоциите и чувствата са вратите, през които стигаме до потребностите си - тук съм писала повече за това.
Отхвърлянето на гнева, заклеймяването му като "лош" и неискан, е в състояние да акомулира автоагресия, която се насъбира като снежна топка - "отвън" (привидно) сме в духовен байпас (тук съм обяснила какво е това), а "вътре" ври и кипи. А понякога дори и не чувстваме, че вътре ври и кипи - защото, ако мога да си позволя известна доза ирония, сме изключително дОховни и каним единствено светлината за наш спътник...
Това е нож с две остриета - когато човек е цялостен, а не разцепил и разпарчетосал възприятията си за света и за себе си, стремящ се само към хубавото, доброто, светлото (който стремеж е и болестотворен, между другото), тогава умее да приема гнева, да го впряга като гориво за собственото си израстване. Иначе сякаш очакваме от себе си да сме нечовеци - самобичуваме се за това, че изпитваме гняв и това води до още повече гняв. Четем за гурута, за които гневът е просто дума и се чудим "Добре де, а аз какво да го правя този гняв сега като не съм Дзен гуру!?"; "Как да балгодаря на човек, който толкова ме е наранил, че и да му прощавам!?" и т.н.
В основата и на гнева, и на всяка друга емоция и чувство (тук обяснявам разликата между двете), стоят непосрещнати потребности, които са индивидуални спрямо индивидуалния случай. Мъчно ми е, когато видя как гневът е отричан, отхвърлян, сякаш е престъпление да го изпитваме и това ни прави "лоши" хора... Нищо такова в действителност. Въпросът е как го вентилираме, как го преработваме, как го смиламе. И какво "прочитаме" в появата му.
Всъщност колкото повече се учим да "четем" посланията на гнева, толкова повече и правим непосилно "наслояването" му. Когато осветляваме причините (които винаги са си в нас) зад емоциите и чувствата, то именно в този момент вече проявяваме емпатия и разбиране към себе си - влизаме в ролята на обгрижваща майка, която помага на своето дете да разпознае конфликта, който го измъчва. Това е важна крачка към претапянето и прегръщането на гнева - той е едно от нашите деца - защото всяка емоция и всяко чувство, метафорично е дете.
"Няма смисъл да се ядосвам, животът продължава" -
да, това е така, но гневът е индикатор. Чуваш ли какво ти казва преди да бързаш да го отпращаш?
Много често това бутилира гнева вътре в нас, защото всъщност не умеем да го посрещаме. Не искаме, бягаме от него по всички възможни линии, защото погледнем ли го в очите, сякаш ще се разпаднем, страхуваме се от собствения си гняв. Някои хора успяват да го натиснат толкова надълбоко, че действително живеят години наред в духовния байпас - знам какво е от личен опит.
Светлината на свещта хвърля сянка, са казали мъдреците.
И неслучайно тази публикация провокира толкова десетки коментари от съгласни, несъгласни, търсещи хора - защото на всички гневът ни е ключова тема, без непременно да го съзнаваме. Реактивни сме спрямо гнева, дори четенето за него буди реакция - защото той е в самите корени.
И ако корените станат плътни, стабилни, проникнали дълбоко в земята, то тогава и клоните могат да се извисят към висините - а там вече е леко, мащабно, гневът е претопен до благодатни, животворни сокове, от които цялото дърво има нужда. Гневът вече не гние задушен в корените.
Здравето е в цялостта, в прегръщането на всяка частичка от нас, а не в прокуждането ѝ, набеждаването ѝ за излишна. Болестно е да живеем и с гнева като неотлъчен спътник, който постоянно ни напомя за себе си - тогава индикацията, че не стигаме до потребностите си е много силна.
При тревожните състояния (паническо разстройство, социална, генерализирана тревожност, хипохондрия, ОКР и т.н.) принципът е същият - посланници са, идват, за да стартират промяната - наблюдавам това от години вече - дали ще се поучим и променим, приемайки и обичайки себе си същевременно, това са големите въпроси. За мнозина това са глупости и решението е просто да спрем да сме тревожни, просто да "отрежем" това от себе си по някакъв начин и да се приключва! Тази настройка гарантира всичко друго, но не и справяне и "махане" на състоянието.
В заключение искам да напиша, че никоя емоция в света на човечеството
никога не е била излишна! Емоциите и чувствата отразяват онова, което преживяваме в момента, в нашата субективна реалност. Тя може да е коренно различна от на човека до нас, срещу нас, от на съседа или тази на лелинчо ни - и това е напълно нормално! Проблем в самите емоции няма, той идва сетне - в отношението ни към тях, в неразбирането ни, в липсата на емоционална грамотност (което е различно от емоционална интелигентност.)
Емоционална интелигентност -
да умея да емпатирам на другия, независимо дали го разбирам или не - да синхронирам с него, да го отразя, съхранявайки себе си;
Емоционална грамотност -
да разпознавам и да мога да назовавам/изразявам какво преживявам в момента - аз или другият. Да правя фини разлики между различните емоции и чувства, които са многооразни и богати на нюанси.
Препоръчвам филма Inside Out (2015) - и за деца, и за пораснали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар