Нуждата от Противоречие (кратка бележка)

Нуждата от противоречие е нужда на ума -  защото човешкият ум се отегчава бързо, когато е господар сам на себе си.

Противоречието в Playback театъра 

Бях направила такова сравнение в Playback театъра (театър по истории, непосредствено разказани от публиката, без предварителен сценарий - видео) за антагониста и протагониста - в този вид театър има една фигура, която се нарича "Хор" - представлява скупчване на няколко човека, които са артистите, вървящи заедно из сцената, прилепени един към друг, повтарящи като ехо своите думи взаимно, поддържайки единодушие. 

В един момент излиза един човек от този хор, съвсем интуитивно и непланирано, и заема ролята на антагонист - за да покаже дълбочината на кофликта - обратната страна, която си има своя обрата страна - другото, различното. Протагонист и Антагонист. Да покаже тази многопластовост, присъща на човешкия ум. Аз сравних това с пръстите на ръката - четирите пръста и палецът, който е "срещу", за да прави захват. Без него бихме имали затруднение в много отношения.

Игрите на ума 

Смирението и въобще откриването на Бога и чувстването на Бога, се случват, когато умът вече няма нужда от тези игри и е надмогнат от нещо, което е по-голямо. Буквално е притихнал спрямо това откритие, което е донякъде несъвместимо с него - не може да се побере и да бъде разбрано от него.

В бойните изкуства защо имаме нужда от противник - про-тивник, про-тиворечие, от нещо, което ни противостои? От гръцки "про" (προ) е "отпред" и "преди". А в латинския "про" (pro) е "в услуга на". Палецът противостои на останалите пръсти и това създава улеснение. Явно противостоенето е нужда, която е валидна във физическия свят.

Онзи ден прочетох нещо, което ме впечатли: "За някои хора реалността е толкова непоносимо разнообразна, че не виждат друг изход освен в дълбокото потапяне или извисяване, откъдето нищо човешко вече не се вижда." Има граница, която единява човешкото и Божественото в едно. Божественото, което протича през човешкото, а не което се стреми да го "елиминира", защото е "покварено и малко".

Но тази граница е трудна за постигане, и си мисля че се осъщесъвява през много опит и преживявания - колкото повече от тях, толкова повече стигаш до простотата на това единение - или те отдалечава, според мен няма среден път.

Вътрешните противоречия 

Карл Юнг казва, че ако не осъзнаем вътрешните си противоречия, ги срещаме навън като конфликти - дали е възможно да осъзнаем всичките свои вътрешни противоречия, не се наемам да си отговоря и оставам по-скоро скептична. Така или иначе цялостта е онова, което притихва конфликтите и ги прави поне не чак толкова разтърсващи за човека. А за постигането на цялостта, от опит съм разбрала, че умът е недостатъчен инструмент, и е наивно да го впрегнем като малко немощно конче, в опит да тегли огромна каруца. 

The greatest and most important problems of life are all in a certain sense insoluble.
They can never be solved, but only outgrown… This ‘outgrowing’, as I formerly called it, on further experience was seen to consist in a new level of consciousness. Some higher or wider interest arose on the person’s horizon, and through this widening of view, the insoluble problem lost its urgency. It was not solved logically in its own terms, but faded out when confronted with a new and stronger life-tendency.”
Carl Jung