За Болката с Любов!

Болката е елексирът на порастването - без него оставаме малки - и в пряк, и в преносен смисъл.

Ако някой каже, "Благодарен и щастлив съм, че имам шанса да страдам и да ме боли!" то той е луд! Или е помъдрял.

Защо в детските приказки винаги има препятствия и трудности? Прави ли ни впечатление, че те биват преминавани? Че темата за "пожертването" е значима там - даваш едно, за да получиш друго, за което вече си урзрял. За да пораснеш и станеш възрастен губиш своето детство - губиш невинността си, наивността си, млечните си зъби - но и печелиш много в замяна!

Защото от малки всъщност учим децата си, че животът е И труден. Той е и много други неща, притежава множество форми, нюанси, вкусове и мелодии, мекота и нежност, но и твърдост и болка. И за порастващото дете няма само смях - има и сълзи. Освен игрите, има и рани и болки.

Добрите родители не държат децата си в скафандри, така че да останат непокътнати, а се грижат за техните рани в последствие. 

Ритуалите по инициация, които са неотменни в някои култури - ритуали, в които едно момче става мъж, а едно момиче - жена, са множеството преминати препятствия пред прага на мъжествеността и женствеността - за да получиш нещо, първо даваш и си го заслужаваш!

Има религии, в които избирането на страданието е част от пътя - лишаването от изкушенията, което е доброволно и нелеко - слагат се прегради пред някои от естествените ни човешки потребности (пред потребността от храна и от интимна близост), изискват се голяма воля и твърдост на характера, за да поемем подобно изпитание. Постенето е също такава форма на доброволно избрано страдание, макар и по-лека. Същото важи и за упражняването и тренирането на нашето тяло, захранването му с питателно гориво - това е едно, поне в известна степен, доброволно страдание, което, ако не изберем сами, рано или късно стигаме до зорлеволното - онова на болестта - онова, от което в един момент няма измъкване.

Защото болката пречиства - но именно когато видим какво има на другия ѝ бряг. 

Самоцелната болка е мазохизъм, който рано или късно избива в садизъм - защото дори приблизителният баланс е погубен.

С помъдряването ние, човеците, разбираме ключовата роля на болката и страданието - пречистването на Душата. Достигането до собствения ни, много личен смисъл да бъдем все още тук, на тази земя. 

"Неврозата е заместител на необходимото страдание" -

казва Карл Юнг. Когато решим, че можем да го заобиколим, да му избягаме или да му креснем в лицето "Ти си пълна глупост! Аз нямам нужда от теб, излишен си, искам само да бъда щастлив!" Тогава на пътя ни постепенно започват да ни срещат различни симптоми, плод на повишилата се съвсем естествено тревожност...

А Страхът, Болката и Страданието започват да размахват пръст срещу нас, напомняйки ни с един, понякога назидателен тон:

- Не можеш да избягаш от нас!
Ти не помниш със своя малък човешки ум, но когато се раждаше - болеше!
Болеше, когато дробовете ти се разтвориха за пръв път на този свят, ти пое въздух и заплака ужасéн, незнаещ, неразбиращ и неможещ нищо!
Страдаше, когато опитваше да ходиш на слабите си крачета и падаше - тогава пак плачеше!
Болеше те, когато тичайки и карайки колело ожулваше своите колене до кръв!
Когато родителите ти се караха и наказваха!
Страдаше и докато пишеше безкрайните си домашни в училище и със свит от страха стомах отиваше на контролни и изпити....
И после имаше още много Болки, Страдания и Страхове - когато боледуваше, когато беше влюбен, когато сърцето ти беше разбито, когато някой приятел те предаваше...

И сега изведнъж реши, че ние - Болката, Страхът и Страданието ще си отидем ей така?
Нима искаш да умреш? Защото само мъртвите не страдат повече.
И понякога е изкушаващо да си помислим, че - да, предпочитаме да умрем!
Но зад това "желание", което далеч не е същински такова, се крие силното (вече истинско) желание да бъдем в Живота и да го живеем според нашите правила, според нашия смисъл и усещане за свобода, споделеност, творчество. И имаме нужда да освободим огромното ни затворено в клетка желание и порив да бъдем спонтанни! Да живеем като себе си.

А за да живееш като самия истински себе си, 

бъди сигурен, ти, който четеш, че пътят неминуемо в някои участъци е каменист, стръмен, в други кален, в трети ще трябва дори да преминаваш реки, понякога цели морета - но гледката... Гледката, когато стигнеш до точно там, където си срещнал много от самия себе си, познал си се, приел си се и се обичаш истински и безусловно, като детето, което си - е, струва си! 

Всеки жив човек продължава да Расте,
въпреки че остава и Дете.

И то докато е жив, дори да е на 100 години. С нищичко не свиква - това е илюзия на малкия ни ум. Продължава да е и учител, и ученик в този чуден свят...

- Ние, Страданието, Болката и и Страхът сме част от теб - и ти си част от нас. 

И ние, и ти съществуваме със Смисъл. 

________________________

Как се отнасяте към болката в своя живот?

Към душевната, към физическата?

Гледате ли към нея с перспективата на благодарно учене или просто искате да изчезне? 

Умеете ли да толерирате болката, да я дишате, усещате, да оставате в нея и да я приемате като един от Учителите в училището на Живота? 

В Будизма, например, болката и трудността са търсени, вървят ръка за ръка с мъдростта. Колкото по на запад се движим, обаче, толкова повече целта е анестезиране на болката - тя е Злото, което искаме да прогоним с розов захарен бонбон... Докато лежим на дивана. 

Болката е най-страшна в представите ни за нея - тоест точно толкова, колкото си я направим сами. 

Ето и един друг поглед върху СТРАХА: 

Източник на картинките.