Пиша този текст за себе си най-вече.
Ще се върна към него след година с любопитство...
А съм сигурна, че "ще свърши работа" и на някой друг.
Благодатна, променяща (се) бързо и силно, година.
Да, благодатна беше за мен, а за много други ограбваща. Аз не забравям, че колелото се върти и няма как да се носим само върху крилете на благодатта, нито пък да бъдем безкрайно тъпкани от недоимъка - независимо дали е финансов, емоционален или какъвто друг може да бъде...
2020 беше годината на оцеляването "в крачка"
Сякаш светът беше разцепен на две - в едната му половина са онези, които припознават във вируса най-големия си враг, и онези - за които той не съществува.
В известен смисъл светът все още се дели И на тези две парчета. И едните, и другите бяха засмукани във водовъртежа на бързите промени и несигурността. И именно това обединява двата свята.
Откривам няколко стълба, на които се крепи наученото от мен за тази година.
Адаптивност
Тази година научих на практика колко е значима адаптивността. Научавам се да бъда все по-стабилна на гребена на вълната и да синхронирам с хората срещу мен.
Създавайки света (си) такъв, в какъвто вярваме, какъвто резонира със собствените ни убеждения, намерения, ценности, е нужно да виждаме ясно и да поемаме света, такъв, какъвто е тук и сега с цялото му многообразие.
- Искам точно тук да вмъкна един свой скорошен пост:
"Всяко престъпление бива извършено, защото човекът приема себе си като отделен и несвързан със своята жертва. Можем да заключим, че възприятието ни за отделеност е не само най-голямата болка, която преживяваме в този живот, а е и най-опасното нещо на планетата."
- Тийл Суон
Бедите ни, колективно и индивидуално, идват от там - невиждайки как всъщност всички сме като бебета в една утроба - това не е никак преувеличена метафора. Всеки от нас допринася за благополучието и по-нататъшния живот на утробата, обаче! И когато забравим за този основен момент, можем лесно да се превърнем в паразити - които унищожавайки средата унищожават и себе си. През нашата човешка перспектива има насилник и насилван, но от по-висока такава - няма, защото всеки от нас е всичко - отделен микрокосмос. Вярвам, че ще дойде денят, в който ще живеем така - като симбиотичен организъм - вярвам и че някои вече го умеят...
Нужни са тук адаптивността и приемането, подкрепени от прегръдката на обичта - всяка пропаст може да бъде премината, когато има с кого да изградим мост.
Смелост и решителност
Всяко начинание, в което влязох плахо отначало, но после си казах "Скачам! Ако не го направя, цял живот ще се чудя какво е щяло да бъде!" всъщност ми донесе огромно развитие, дори неподозирано за мен - а тези начинания взеха да стават все повече, а аз все по-решително да им се отдавам. Естествено понякога, метафорично казано, "стъпалата ми кървяха по каменистия път", но си струваше всяка крачка...
Научих се, че вместо да ограничавам възможностите си, ресурсите си, уменията си, пътят е към това да им позволя да растат и да се мултиплицират, за което се изисква и немалка доза несигурност, която да умееш да издържиш - и да живееш с нея всеки ден.
Взаимопомощ и Заедност
Грижата за другия.
Без да умеем да се грижим едни за други - по човешки, да се погледнем в очите и да усетим тази близост, която казва "Разбирам те! И аз съм като теб, човече! Не ми е нужно да слагам стени между нас, отварям обятията си за теб!", без тази обич, която топли и най-вледенените и уплашени сърца, сме загубени.
Само че при взаимопомощта са необходими здравото поемане на собствената отговорност и личностовата зрялост - иначе оставаме в играта на "Кой е по-по-най", която може да носи една особена наслада, в сърцето на която стои чиста отрова.
И именно тук е онова колело, което споменах и горе - здравословно и отрезвяващо е да помним, че днес ние подаваме ръка, но утре ще търсим ръката на другия - и ако никому не сме подали, докато сме имали тази възможност, то как очакваме същото в ответ?
Общуването е симбиотично и ресурсите сменят "притежателите" си - можем да бъдем паразити, а можем да създадем и собствени малки екосистеми, изграждащи една по-цялостна... 2020 учи на човещина и взаимопомощ - и ролите помагащ-нуждаещ се сменят непредвидимо бързо.
Сайонара, 2020!
Благодаря ти смирено - благодаря на всичко онова, което ще олицетворяваш в човешката история занапред. Благодаря ти за трудностите, пред които ни изправи, с които ни разтърси и, надявам се, събуди.
Благодаря, че дойде да ни напомниш колективно, че сме изгубили вкуса към живота си и сме сложили социално желателните маски, зад които крием цялата си болка, тежест, мъка, страховете - цялата си нужда от топлина и близост.
Нова година е момент за саморефлексия за мен и някак не ми се празнува, не искам да се губя сред шума на общуването, колкото и да ми е приятно това понякога. Искам да изтъгувам потеглянето на 2020 с всичко онова, което ни донесе и с всичко онова, което ни взе. Колективно ни даде много - може би ще са нужни години да открием "перлата в мидата" и не просто да си дадем сметка на рационално ниво, а и да почувстваме накъде ни поведоха всички онези събития.
Благодаря и на всеки човек, който срещнах по един или друг начин тази година. Има още много, което мога да напиша към този текст, но засега спирам до тук.
Благодаря на теб, който четеш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар