Защо съм разочарован/а от всяка връзка?

Вярвам, че този текст ще донесе полезни и подкрепящи осъзнавания по темата за разочарованията в пртньорствата, които, вероятно почти всеки от нас, е изпитал в живота си. По-надолу ще използвам думата "партньор", която е в мъжки род, с уговорката, че в настоящия текст се отнася до всеки човек, който е в партньорство - не само за мъжете. 

Ако ти се струва, че:

• Партньорът ти не е толкова фокусиран върху теб, колкото си се надявал/а. 
• Често има моменти, в които не те разбира, ужасно зает е с друго, не присъства в ситуацията така, както ти се иска и както очакваш. 
• Може да е рязък, отдръпнат и да не те попита как е минал денят ти. 
• По-скоро може да се обаждат на приятелите си, отколкото да говори с теб. 

И така в един момент разочарованието в теб надделява - питаш се дали любовта пък не трябваше да е различно преживяване?!

Тази мъка по връзката такава, каквато е в момента, има парадоксален източник - сега сме тъжни/неудовлетворени/разочаровани/фрустрирани и т.н., защото в предходен, по-отдавнашен и архаичен момент сме били удовлетворени, щастливи, спокойни, обичани... Какво означава това?! За да си отговорим, трябва да изследваме представите си за любовта и техния корен. И тук ще бъда директна - нашата представа за това какво е добра, любяща връзка, представата за това какво е да си обичан, всъщност не идва от видяното и преживяно в зряла, съзнателна възраст!



Възниква много по-рано, в един т.нар в психотерапията до-Азов период - период, в който все още сме били в психична слятост с мама (или е трябвало да бъдем, ако поради някаква причина сме израснали без майка). В този период нямаме съзнателност за своята отделеност - ние все още сме едно с мама/човека, който се грижи за нас - нямаме струткрура в психиката си, която да ни отграничи - нито телесно, нито емоционално - света на мама е и нашият собствен! За информация, такова отделяне може и би трябвало да започне да се случва постепенно след първата годинка.

Идеята ни за щастливо партньорство

се докосва до фундаментална картина на комфорт, дълбока сигурност, комуникация без думи (а на телесно ниво, както в началото на живота ни). Идеята ни за щастливо партньорство е свързана с нашите нужди - и това да бъдат разбрани, отгатнати, удовлетворени - това идва от ранно детство и симбиотичната връзка между мама и бебе в първата годинка. Майката е именно тази, която се задвижва към бебето и удовлетворява неговите нужди, каквито и да са те към момента, и то за сметка на собствения си комфорт, спокойствие, сън и т.н.

В тези първи моменти от детството, ако сме имали късмета да бъдем отгледани от любящ/и родител/и, достатъчно добри и откликващи с грижа и нежност, то това ни е носило изключително удовлетворение. Такъв родител е усещал кога сме гладни или уморени - въпреки че не сме могли да обясним. Не е имало необходимост да се стремим, доказваме, да заслужаваме - а просто да сме живи тук и сега, на тази земя, просто да дишаме. Такъв родител ни подкрепяше да се чувстваме в пълна безопасност.

И въпреки че нямаме съзнателни спомени за тези първи месеци от живота си, да бъдем ценени и обичани само за това, че сме живи, се "отпечатва" и на телесно ниво - буквално "носим" тази любов в себе си - до колкото сме я получавали и преживявали.

Това остава нашият "шаблон" за това каква трябва да бъде любовта.
Като възрастни, без да си даваме сметка съзнателно, продължаваме да го следваме - да бъдем под влиянието на собствените си представи какво е да бъдеш обичан - представи, които са "закодирани" в нас, пак ще повторя, в момент от живота ни, в който не е имало съзнателна възприемчивост. Проектираме на най-добрите си преживявания от ранните години в настоящите си взаимоотношения! Сравнение, което рано или късно е дълбоко разяждащо, разочароващо, фрустриращо и дори несправедливо.

Защото любовта, която получаваме от родител

никога не може да бъде сравнена с любовта, която партньор може да ни даде! Този първи, архаичен модел, вече не е работещ модел за нашите партньорски зрели отношения. Причината е фундаментална - тогава сме били бебета пеленачета, а сега вече сме възрастни!
Ето една дихотомия с няколко ключови разклонения.

Като начало нуждите ни са били много по-прости!

Много по-базисни и елементарни за задоволяване. Освен това и по подразбиране са били отговорност на другите, на възрастните, които ни обгрижват, не на нас - та тогава дори не сме могли да седнем, камо ли да се изправим и да свършим нещо за себе си!

Родителят ни, в добрия случай, е знаел какво се изисква във връзка с тези основни физически и емоционални нужди, които сме имали като малки бебета. Нашият партньор, от друга страна,
се "спъва в тъмното" около нуждите ни като вече зрели хора, които са изключително фини, нерядко далеч от очевидни дори за самите нас! Знаете ли, често пъти, когато работя в самото начало в терапевтичния процес с някой, той дори не може да се свърже със собствените си нужди! Нито със собствените си емоции. Представете си колко непосилна задача е да иска това от своя партньор или пък да очаква, че може да му даде такова синхринично и дълбинно разбиране.

Другият важен момент е, че в детството ни грижите не са били реципрочни

Нито те, нито разбирането на другия е било друпосочно! Родителят е този, който е силно фокусиран върху грижите за бебето, а не обратното! И той знае и напълно приема този аспект от отношенията със своето дете. А от своя страна от бебето се очаква единствено да съществува! Всичко, което е трябвало да правим, за да ги радваме тогава, е било именно това - да сме живи. А най-обикновени действия, като хранене, оригване, преобръщане по корем, хващане на бисквита в малките си ръчички, вече може да ги омагьоса с лекота и да провокира искрени усмивки на лицата им!

Ролята на родителя е и да предпазва своето малко бебе/дете - и често пъти за него остават скрити трудностите, тегобите, остават скрити истинските предизвикателства на живота, пред които все в някакъв момент се изправя зрелият и пораснал човек. 


Източникът на настоящите ни фрустрация, гняв, разочарование и т.н. във връзките ни (дори и в приятелските, професионалните, роднинските) има много общо със собственото ни отношение към света изобщо - към майка ни, към баща ни, към нас, към миналото, настоящето и бъдещето... Преживяванията ни имат много общо със собствената ни зрялост. С искреността какво не сме получили, какво ни липсва и от тук нататък - как да го изградим и създадем, защото вече позицията на пеленаче, което ще получи наготово е останала в миналото.

На въпроса от заглавието на статията - "Защо съм разочарован/а от всяка връзка?" 

Искам да подскажа няколко въпроса, които да си зададете днес:

• Удовлетворен/а ли съм от начина, по който живея? 
  
  
• Удовлетворен/а ли съм от решенията, които взимам?
  
  
• Какво давам на себе си, какво правя за себе си? 
  
  
• Кое е последното подкрепящо и смислено нещо, което направих за самия/самата мен?
  
  
• Оставам ли в обвинения към своите родители?
  
  
• Мога ли да почета това, което са ми дали те и да им благодаря?
  
  
• Какъв родител съм аз на самия/самата себе си днес?
  
  
• Какъв партньор съм аз на самия/самата себе си днес?
  
  
• Приятел или критик съм през повечето време на себе си?
  
  
• Как виждам аз живота си в момента?
  
  
• Какво съм склонен/склонна да променя, за да живея различно?
  
  
• Чия е отговорността за живота ми - в мен или по-скоро някъде извън мен? 
  
  
•  Мога ли да разпозная и назова собствените си чувства и потребности, преди да очаквам, че друг ще го нарави вместо мен?
  
  
• Правя ли разлика между потребност/нужда и желание? (Често ми се налага да го обяснявам в терапия и това осъзнаване прави огромна разлика!)

_____________________________________________________

1. Клип по темата за първите травми има ТУК.
   
   
2. Първи стъпки по темата с чуването на себе си можете да поемете от тук - Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите)
   
   
   

Някои изречения в настоящия текст са преводни от тук.