Хуманизмът като основа на успешната психотерапия

Два подхода в психотерапията

В настоящия текст, който няма претенцията за изчерпателност, а само за маркиране, ще използвам за отправна точка сесиите на Карл Роджърс и Фриц Пърлс с Глория – млада разведена жена с две деца, която участва в тях в ролята си на пациент. На мнение съм, че върху определението „успешна психотерапия“ може да се дебатира много и не го намирам за еднозначно, за даващо строго определена дефиниция. В рамките на текста ще го разбирам като такава психотерапия, която е подкрепяща спрямо напредъка на пациента, помагайки му да разширява осъзнатостта и цялостта си, запазвайки уважението към личността му.

Приемане

Карл Роджърс – бащата на Клиент-ориентираната терапия

В сесията с Роджърс ясно личат приемствеността, благостта и хуманизма, които той вплита в работата си с Глория. От самото начало у нея е явно любопитство и желание да споделя – през цялата сесия тя изглежда спокойна, сравнително неподвижна, усмихваща се често и рецептивна спрямо думите на Роджърс. Самият той на свой ред е приведен към нея, почти неподвижен, и сякаш внимателно я изследва, оставяйки ѝ достатъчно пространство за себеизразяване. В по-късен етап на сесията Глория споделя, че го чувства като свой баща – като такъв, който не е имала. Той от своя страна я уверява, че тя изглежда като да е прекрасна дъщеря – което вероятно, съдейки по реакцията ѝ, я кара да се почувства приета и обгрижена.
Това, което ме впечатлява в работата на Роджърс са мекотата и топлината, с които той се обръща към своите пациенти – родителската безусловна приемственост личи. Запълването на афективни липси и преносните чувства са част от процеса, но „отиграни“ много фино и внимателно от него, тъй като деловостта (но не и грубост) също може да бъде рапозната.

Интрузивност

Фриц Пърлс – гещалт терапевт

Пърлс от друга страна от самото начало проявява инвазивност в терапевтичната двойка, напомняйки, че имат само половин час. Прави впечатление, че и двамата пушат цигари, трудно остават в една позиция, а Глория открито нервничи, което личи през жестовете на тялото и. Грубо преценено двамата говорят поравно в сесията (за разлика от тази с Роджърс, в която тя споделя повече), като Глория неведнъж бива прекъсвана и дори обвинена, че е „измамница“ – поради споделянето ѝ, че се страхува, всъщност усмихвайки се. Разбира се, усмивката е само външен повод на Пърлс своеобразно да я „атакува“, усещайки автоагресивните ѝ тенденции и нерешителността ѝ – която атака води до резултатност, в която тя проектира собствените си страхове и фантазии върху терапевта. Той успешно регистрира потребностите ѝ да бъде грижеща се, уважавана, нужна и обичана в ролята си на майка, жена и партньорка, но определено не успява да изгради доверие с нея, да я предразположи да бъде рецептивна – напротив, тя през цялото време е предимно в защитно-оправдателна позиция. В подхода на Пърлс (поне в тази сесия) личи емоционална студенина, което е различно от деловост и прагматичност, макар провокативността му да има своето място, успявайки да даде някои нови гледни точки и на самата Глория.

Глория 

Глория има непреодолимо, към момента на провеждането на сесиите, чувство за вина, засилващо се в следствие на (но не и породено от) нейния развод, както и относно начина, по който ще бъде възприета от децата си, ако им признае, че се вижда с други мъже – ако те се докоснат до „нейната грозна демонична страна“ (както сама се изразява). Тя действително живее във време (1965), в което обществото е силно ригидно (на фона на сегашното) и ролята на жените по-скоро е предопределена, а свободното себеизразяване срещащо бариери.  Това обяснява и трудността ѝ да изрази своя напиращ, но все пак сдържан гняв, пред и към Фриц Пърлс.

Различни идентичности спярмо различните терапевти

Гледайки сесиите, ми прави впечатление, че вероятно тя среща своя бащин образ и в двамата терапевти – Роджърс като бащата, който не е имала, но за който е копняла – образ на мъжа, на който може да се довери и да бъде искрена и разкриваща се, а Пърлс твърде близък до образа, който е интроектирала и възприела за своя истински баща – човек, с който „не може да се разговаря“, с който се чувства глупава, малка и незначителна. И при отнасянето ѝ към двамата личи силен трансфер, в първия случай позитивен, във втория – негативен. 

Личи разцепването на два образа – можем да направим препратка към понятията за добрата и лошата гърда – едната даваща, а другата не просто „не-даващата“, а дори отнемащата. По същия начин би могла да се наблюдава и трудността ѝ да съвмести и собствените си „демони“ – да види себе си амбивалентна, нюансирана, а не черно-бяла, единствено добра или лоша, приета или неприета.

Разбира се, очаквано е да се свързва с различни свои идентичности спрямо различните терапевти, подходите, които ползват - различни идентичности от себе си човек докосва и през различните езици, музика, изкуство и т.н.

Хуманизмът като основа на успешната психотерапия

В дългосрочен план виждам като успешен (конкретно за Глория) по-скоро подхода на Роджърс – сглобяването на различните ѝ азове, осъзнаването на нейните различни роли и освобождаването, което може да постигне, са напълно възможни – дори само получавайки човешка подкрепа и безусловно уважение, които явно са липсващи в живота ѝ към момента. С това не казвам, че при Пърлс липсва хуманизъм.

Самият Роджърс казва това: „Ако създам подходящата среда, забелязвам, че терапевтично движение почти неизбежно се случва в клиентите ми.“ Според него в именно тази среда важно е пациентът да се почувства оценен от своя терапевт – тогава и той ще умее да цени самия себе си, ако бъде разбран от него – ще се учи да разбира и себе си, ако се почувства приет – ще съумее и да приема себе си все повече.

След края на сесията добавя и това: „Харесах себе си в тази сесия и изпитвам тъга, че контактът ни няма да продължи“ – понякога това стига – да имаш контекст, в който да харесаш себе си, дори повече – да се обикнеш и да си видян като обикнат и приет. Вярвам, че това е в основата на успешната психотерапия – обичта към човека – непривързана и безусловна.