Взаимоотношения с хора с гранично личностово разстройство (BPD relationships)

Можем да кажем, че хората с гранично личностово разстройство (ГЛР) в общия случай са израснали с усещането, че потребностите им не са били посрещнати. Това довежда до формирането на идеалистични очаквания в последствие - очаквания, че могат да създадат "правилни" и съвършени отношения, които ще решат всичките им досегашни проблеми. Така в ранното тийнейджърство, а често дори още преди това, те започват да опитват да формират такива "специални" отношения, чиито съпътсвтващи непосилни очаквания неизбежно създават голямо напрежение - в един момент другият човек се чувства "погълнат" и обсебен и изпитва нуждата да се отдръпне - което на свой ред генерира силна тревожност за човека, страдащ от ГЛР. 

Целият този цикъл довежда до т.нар. "гневна девалюация" (angry devaluation), тоест отхвърлянето и принизяването на партньора, съпътствано от обвинения като "ти никога не си ме обичал/а, никога не си се интересувал/а от мен, не трябваше да ти вярвам" и т.н. Този гняв връща емоционално човека с личностово разстройтво в неговото детство - и му напомня за усещането му тогава, че нуждите му не са били посрещнати. Това формира едно по-цялостно усещане за "нещо изначално не е наред с мен, щом никой не може да ме обича - аз не ставам за обичане". В точно такива моменти човекът става деструктивен и е възможно да се самонарани или да опитва да "затапи" болката с храна, алкохол, секс, наркотици. Той опитва своеобразно да замести менталната и емоционална болка с физическа, защото това му създава илюзията за по-добър контрол - не умее да саморегулира емоциите си, но може да регулира степента на физическа болка, както и да я прекъсне в един момент и да изпита облекчение. Самонараняването и споделянето на суицидни мисли не са просто търсене на внимание от другите, тяхната цел не е манипулативна в своята основа, но в същото време такива действия са и заобиколен, често дори несъзнаван начин за страдащия от ГЛР да потърси състрадание.

Когато получи такова и види, че има хора, които са загрижени и го обичат, той отново повтаря цикъла и се вкопчва в тях с всички сили - изграждайки отново своята фантазия "аз съм добър човек и мога да бъда обичан".

Какво може да се направи? 

Очевидно поддържането на този цикъл, лишен от нюанси и комплексност е неефективно, болезнено, объркващо - както за човек с ГЛР, така и за неговите близки.
Психотерапията може да ускори и фасилитира процеса, който би се случил житейски така или иначе - хората с това личностово разстройство рано или късно си дават сметка, че няма как да бъдат само в отношения, в които никой никога няма да ги остави, в които никой никога няма да се скара или изрази несъгласие с тях или да ги обиди. 

И така, същият споменат по-горе цикъл се повтаря и в терапията - идеализирането на терапевта и виждането му като съвършен и вечно обичащ и подкрепящ човек, се оказва балон, който рано или късно се пука. Това обаче не означава, че такова осъзнаване е "лошо" - напротив, целта в терапевтичната работа остава много важна, а именно тази - терапевтът да бъде стабилен и зрял възрастен, който да помогне на своя клиент с ГЛР да изгради тази стабилност и вътре в себе си, като постепенно се научи да се свързва адекватно и зряло и с другите хора, извън терапевтичната среда. А такова свързване крие и рискове и неприятни моменти, освен хубави и приказни. 

Терапевтът своеобразно се превръща в родител - и майка, и баща на своя клиент, защото от една страна е приемащ, топъл и отзивчив (което контрастира с неговите усещания от детството), от друга обаче умее овладяно да му поставя здрави граници и да му напомня, че той има все по-голям контрол над себе си, че може да опитва да сглабя пъзела на ситуациите, в които попада, вместо да се фокусира само в едно парче - както, и че вече не е дете наистина - разбира се това се прави в терапията по много фин начин, който изисква наистина високо ниво на саморефлексия, овладяност и търпение от страна на терапевта - иначе последиците могат да бъдат катастрофални и да доведат до силен гняв, претопяващ се в деструктивно поведение.

Някои от хората с ГЛР стигат до депресивно чувство, поради осъзнаването, че никога няма да бъдат в напълно удовлетворяващи отношения, а ще се наложи по неволя да приемат и несъвършенствата в своите близки. Тук обаче има още работа да се свърши - понякога, ако човек има късмет, тя може да е въпрос и на житейска случайност - имам предвид изграждането на т.нар. "коретивна връзка". 

Тоест такава, в която човек е удовлетворен, защото чувства, че е "добър и пълноценен човек, който може да бъде обичан и да обича" - той интернализира, тоест поема вътре в себе си този свой образ, защото го е почувствал вече в отношенията си. За да се осъществи такава връзка е нужен друг зрял и безусловно обичащ и приемащ човек - има случаи, в които такива хора са деца. Те успяват, със своята обич и безусловно приемане и доверие, макар да им липсва зрялост и стабилност, да помогнат на човека с личностово разстройство да се почувства добър, значим, заслужаващ доверие и грижовен на свой ред, като така, с времето стилът на привързване става по-сигурен и зрял. Общуването и грижата за животни също довежда до положителни и градивни промени - силно вярвам, че именно любовта, подкрепата и делегирането на известна отговорност са ключови за разпознаването и преработването на много от симптомите на ГЛР.