Тревожността днес е толкова често явление, защото...

Всяко тревожно състояние, според Габор Мате, лекар, автор и лектор по темите за човешкото здраве, се дължи на травма в детството - и по-конкретно играе роля на механизъм за справяне.

"Какво би изпитал, ако някой извади пистолет срещу теб?"

Това пита един от интервюиращите го. "Ще почувстваш страх, това е естествена реакция. Кога се страхуваме? Когато сме заплашени директно или когато приемаме, че нещо, към което сме привързани може да ни бъде отнето."

В ранното детство тревожността е алармата, която се задейства, когато детето не чувства свързаност с възрастния - то започва да плаче - вокализира страха си и това е начин да си помогне в ситуацията. Тревожността има смисъл, място, роля. Тоест този страх е адаптивен, той пази.

Каква е причината толкова хора днес
да преживяват тревожни състояния?

Със сигурност има много общо това, че истинските човешки нужди не са посрещнати - на тяхно място са изфабрикувани нови, фалшиви - ментета. 

Тревожността е нормална реакция в едно ненормално общество. 

Болестта също.

Нужда НЕ е да купуваш още и още от каквото и да и било - от което вече имаш изобилие и без това. Или да да стоиш още пред екран, защото ти е интересно. Нужда не е да пиеш алкохол, да ядеш захар, да пушиш цигари... Това не са истински удоволствия.

Истинското удоволствие е винаги съпреживяно с Другия. То е в споделеността. Това е в основата на нашата човешка природа. Социалният контакт е човешка нужда. Близостта, интимността са човешки нужди. Да се почувстваш видян, чут, признат, утвърден, потребен. Обичан и обичащ. Това са човешки нужди. Безопасността е човешка нужда. Докосването също - и то много основна. Когато не посрещаме истинските си нужди и не умеем да разпознаваме чувствата и емоциите си ("тъпо ми е", "гадно ми е", "зле ми е" не са такива), това води до компенсации - тези компенсации са симптомите, болестите, патологиите.

Тревожността е отчаян плач на детското в нас, което има нужда от подкрепа. На онова изплашено дете в нас, за което писах по-нагоре - търсещото закрила, контакт, успокояване през присъствие, обич, сигурност...
Тя може да бъде претопена и ползвана като двигателна сила, когато се свържем с корена и и го прегърнем, интегрирайки онова, което ни носи като послание. Тревожността е пътеводна светлина, не неприятност, от която да се чудим как да се оттървем. Тревожността е стълба, по която да катерим нагоре - дори да не е лесно.

Когато се роди, едно дете има нужда от две неща -
едното е привързаност.

В нея са включени контактът, грижата, обичта.
Това важи и за всеки бозайник - без привързаност - буквално и метафорично - той не би оцелял. При-вързаност - буквално долепеност до майката, до нейната топлина, нейния аромат, кожа, присъствие.

От стилът ни на привързаност (повече по темата има тук - Кой е моят стил на привързаност и защо е важно да знам?) зависи и умението ни да изграждаме връзки, да се социализираме, да принадлежим към различни групи - което е ключово умение, за да можем да живеем качествено, спокойно, любящо и вдъхновено. 

Другата нужда е от автентичност

Това е нуждата да сме свързани с телата си, да знаем какво изпитваме, да следвамe вътрешния си компас, както го наричам аз - да имаме доверие на себе си. Да изразяваме онова, което сме автентично. От еволюционна гледна точка също е невъзможно да оцелеем без това умение да бъдем автентични и истинни към себе си.

Как можеш да се погрижиш за себе си, ако не чувстваш от какво имаш нужда? Или ако не следваш интуицията си, онова усещане от корема, което подсказва... Което повечето хора днес не умеят дори да доловят. А то е там, дори в най-незначителните ситуации.

Автентичност vs Привързаност

Какво послание даваме на децата? Че, ако се държат "лошо", ние ги оставяме в гнева им, разочарованието, отчаянието, безсилието, ината и т.н. - отдалечаваме се или пък ги наказваме "Как може да се държиш така!", "Я спри веднага с това!" И така онова, което те възприемат (на несъзнавано ниво, а не като директно послание) е: 

"Ако чувствам каквото чувствам, показвам и говоря за онова, което чувствам, ако държа на своята истина - родителите ми не ме приемат. Дори ме наказват, ако следвам усещанията си." 

Родителите (и изобщо възрастните) даваме тези послания несъзнателно - и то повечето от нас, и то през немалка част от времето. И това не се дължи на липса на любов към децата или на съзнателното желание да ги наказваме с поведението си - а защото самите ние сме подтиснати, травмирани, наранени, стресирани. 

"Ако последвам автентичността си, ще загубя връзката си с важните други в живота си! А това означава, че няма да оцелея! Немислимо е - по-добре да се държа, както очакват, за да са до мен и да ме обичат и приемат."

Така емоциите биват подтиснати - бавно, но сигурно спираме да следваме усещанията си и се отдалечаваме от връзката със собственото си тяло, съответо и от емоциите и чувствата - от която зависи и здравето ни, благосъстоянието ни. Така неусетно ставаме на 30-40 години и нямаме идея какво искаме от този живот и кои сме изобщо. Защото сме свикнали да игнорираме себе си - за да паснем на различни места. За да паснем вкъщи, дори.
Според Габор Мате по-късно плащаме цената зза това през пристрастявания, физически и ментални заболявания.

А ти, който четеш тези редове,
имаш ли автентична връзка със себе си?

• Разпознаваш ли емоциите си? 
• Правиш ли разлика между емоция и мисъл? 
• Умееш ли от главата да "слизаш" в тялото си? Да чуваш фините му сигнали?
• Имаш ли място за собствените си преживявания - поемаш ли ги в прегръдките си, дори когато са болезнени? Или ги носиш като товар на плещите си?
• Склонен ли си да подтискаш емоциите и чувствата си, заради другите, заради средата?
• Даваш ли си сметка за посланието на тревожността ти?
• Позволяваш ли си близост, докосване?
• Намерил ли си смисъла в живота си? Или всеки ден правиш каквото правиш, защото Трябва?
  
  
  
  

  __________________________

  
  

  Свържете се с мен >>ТУК<<.

  
  Или на ines.raicheva@gmail.com
  

  _________________________