"Как да спра да ревнувам?" - Въпроси и отговори

Въпрос:

На 23 години съм, с приятеля ми имаме връзка от 4 години, а от 2 живеем заедно. В началото  на връзката ревнувах, но не смеех да го покажа толкова фрапиращо, колкото напоследък. Не знам при нещата, които прави той, дали е нужно аз да се съмнявам, но от моя гледна точка ДА!

Преди да заживеем заедно и двамата знаехме, че имаме деца от предишни връзки, но тогава това не беше проблем. Неговият син остана да живее при предната му приятелка. Съответно той ходи да го вижда няколко пъти месечно, за което аз нямам нищо против, но за съжаление тя и ние живеем на 300км един от друг, и много често на него му се налага да пренощува при синът си, а може би и при бившата си приятелка.

Понякога съм тръгвала след него, за да го шпионирам и да оправдая съмненията си. Когато си дойде в къщи се започва първо с въпросите от моя страна, които са стотици, изнервящи, досадни и след това в повечето от  случаите се стига до скандал. И това е  продължение на 2 години всеки месец поне по 2 пъти.

Понякога след скандал дори се е случвало да си ходи при сестра му за няколко дни. Когато си замине аз започвам да осъзнавам, че това което правя трябва да спре, защото ще дойде ден в който той  може и да не се върне. След това обаче, започвам да мисля сега той какво прави, дали не би ми изневерил сега още повече, когато сме скарани. И когато се върне аз пак започвам с моята ревност.

Не знам как да  спра това чувство в мен. 

Дали въобще мога да го контролирам? 

Не искам животът ми да продължи по този начин, защото ще го загубя, а аз не искам да се стига до там.

Отговор:

Това, което описваш не е чуждо на много хора - точно защото сме хора, ревността е част от нас, от животното в нас по-точно. Базирана на страх, че ще загубим, че ще бъдем изоставени - затова се вкопчваме. Искаме да сме подсигурени.

В това, което пишеш, личи че за теб е много важно да си "на светло", да знаеш всичко, да си наясно, да няма неясноти и случващо се "под сурдинка". Личи недоверие. На първо място към теб, в ролята ти на жена, партньорка, после и към партньора ти, което е естественото продължение на "пипалата на ревността".

Имаш да разбираш и опознаваш себе си, според мен. За поведението, което всеки от нас има, си има обяснение, и ние, като пораснали хора, които могат да обгрижат детето в самите себе си (което винаги е част от нас), можем да поемемем отговорност за него.


Имам няколко въпроса:

Как са се държали твоите родители (или хората, които са те отгледали) един с друг?

В каква среда си расла? Как хората около теб показваха обичта си един към друг, правеха ли го?

Как отстояваха позициите си, как се държаха в създал се конфликт?

И оттам, разбира се - ти как го правиш? Как би отговорила на тези въпроси, отнасяйки ги към себе си? До колкото разбирам самата ти си майка.

Като деца ние сме се адаптирали спрямо средата си, приели сме дефиницията за любов на мама и татко. По-късно в живота си често това ни създава спънки и трудности - именно те идват да ни подскажат да разширим своя кръгозор, да бъдем гъвкави, адаптивни - тоест свободни, обичащи, вдъхновени - или да страдаме от собствените си мънички, тесни, но желязни окови.

_____________

Тук фокусът няма смисъл да бъде върху 

"Как да СПРА да ревнувам?"

А върху "Поради какви причини ревнувам?

Защо се усещам като недостатъчно добра, потенциално изоставена? 

Ако бъда изоставена, това какво значи за мен?"

Болната ревност е мъка за всички, но най-вече за ревнуваЩИЯ - точно болка е, тегоба е.

От какво те предпазва?

Както писах и нагоре, зад ревността имаме страх. Страх, че сме малки, необичани, незаслужаващи. Вярваш ли, че си такава? Има ли го това убеждение някъде в теб?

Ревността насочва този комплекс навън - виновен става ревнуваният, партньорът, той е виждан като провокатора на усещанията ни, като "лошия". Ти съзнаваш, че това не е така и имаш отговорност, което е добро начало.

Успех!