Как да бъда по-добра майка от майка си?

Въпрос, зададен във форума beinsadouno:

Казусът е следният - моята майка е перфекционист във всяко отношение, добра домакиня, подържана жена и т.н, ОБАЧЕ.... аз не помня нито една прегръдка, нито една хубава дума, нито някак да ми е показала, че се гордее с мен, нито един мил поглед и топлинка не помня. Знам, че е имало. Сигурна съм, че ме обича, но помня само обидите (знам ги наизуст) и онзи поглед, а и понякога "защо съм ви родила" Сега съм на 30, осъзнавам че човек трябва да възпита невероятна психика, за да отгледа дете с увреждане (сестра ми). Дано никоя майка не преживее това, през което е минала тя, но ... между мен и нея няма нищо! Никаква емоционална връзка! 

Имам дъщеря на 6 и син на почти 3. Аз се превръщам в майка си! Не искам! Не искам! Самосъжалявам се и се чувствам толкова жалка, че не знам как да го кажа. Днеска ми стана криво, че малката вече трета вечер иска да спи при баба си и мрънка и тропа с крак и аз и казах - ами слизай, но аз не съм ти майка вече! Наранявам детето си с думи и не само сега. Щом го изрекох ми идваше да си отхапя езика, ама... извинявах се, прегръщах, целувах, но най ме е страх, че тя ще запомни само думите. Знам, че ще стане така и не знам сама на себе си как да помогна и да не се превърна в майка си. Връщам се назад, опитвам се да се погледна отстрани - не се харесвам. Дори ужасно не се харесвам! 

Отговор:

Здравей,

Директно казано - докато се страхуваш да бъдеш като майка си, твърде вероятно е твоят родителски стил да бъде като нейния. Не си ѝ простила, от което естествено следва и поемането на жертвената роля, която върви ръка за ръка и с ролята на насилника. Чувствам много вина, болка и гняв в историята и на двете ви.

Отношенията родители-деца са изключително сложни и многопластови и в тях има повече, отколкото предполагаме. Обаче при всички положения го чувстваме и отразяваме, дори често да не е съзнателно.

Ти казваш:
"между мен и нея няма нищо"

Има много - без нея нямаше да те има и теб и това е един от законите на Живота.

Психотерапията понякога е най-добрият и необходим избор - да умееш да признаеш, че искаш да учиш и да се самоактуализираш, че осъзнаваш грешките си, е огромна сила! В процесът на психотерапия ще разбереш, че всяка гледна точка, парадоксално или не, ни върши работа и ни носи определени печалби, удобства... Въпросът е дали можем да понесем последствията от тях? Въпросът е как искаме да изглежда животът ни?

Порицанието не учи, обвиненията и обидите също, ти самата чувстваш това, което е ценно.

Ще завърша с този цитат, който ми беше казан веднъж:

"Децата имат да прощават на родителите си, че не са родителите, които искат. А родителите имат да прощават на своите деца, че не са децата, за които са мечтали."