Алтернативно заглавие:
В търсене на Истината
Беше вече много възрастен или поне нямаше значение дали е млад, защото не се бе чувствал така. Не никога, но почти никога, така да се каже - дори не понякога.
И тая сутрин за него не беше като другите, които се сътворяваха като маслена картина в рамката на прозореца - беше като кафе с мед за човек, който обичайно пие кафе със захар. Или пък изобщо не слага захар. И дори не пие кафе. Не го обича просто, знаете как е. Та, понеже беше мъж, който много обича брадата си и дълго я сресва, с надеждата това да предизвика приемане у другите хора, той тази сутрин не го направи. Приемането сякаш нямаше значение днес, защото имаше нещо, което бе оставило мислите му във вчера. Дали беше жена - може и жена да беше. Но точно днес не беше.
Тоя човек - Ян, чието истинско име беше съвсем друго, но той държеше на "Ян" цял живот, още от 10-годишен, когато прочете една книга и след това падна с колелото така, че сега имаше няколко изкуствени зъба, в следствие на което реши, че тая среща е съдбоносна - че в нея е, може би, отговорът на целия живот, точно тоя човек, днес вече не беше сигурен в нищо.
Книгата Ян носеше със себе си винаги от тогава - няколко пъти прилежно сменяше подвързията ѝ - винаги сякаш обуваше ново копринено бельо на някоя прекрасна жена, на която би ти се искало да подариш такова бельо. Той знаеше нейното съдържание наизуст - беше дълбоко вплетена в неговата идентичност като корени на вековно дърво. Знаеше къде пръстът му ще потъне между кориците и ще се плъзне надолу, усещайки гладкостта им. Предусещаше аромата ѝ - на много четена, но добре пазена, като в копринено бельо, книга - винаги прелистваше фините ѝ странички с особена галантност, такава, само на която някои мъже са способни да се научат.
Ян, може да се каже, имаше странно отношение към тая своебразна майка на всички негови книги, тази богиня на литературното изкуство, просмукала в себе си всичко, от което имаше нужда. Или поне това беше открил в себе си.
До вчера.
Вчера той отиде, като виден книголюбител, наистина човек с много особен афинитет към добрите четива, на едно литературно събитие в библиотеката, близо до дома си - това бе едно широко пространство, с под, застлан от захабено вече дъбово дърво, с мраморни парапети, вдъхващи усещане за непроницаемост и хлад, за строгост, но справедливост, и безброй много рафтове с безброй много книги, коя от коя по-прашни, но с изтъркани ръбове, издаващи че някога са се радвали на завидно внимание - някога, но вече не. Прозорци надничаха навсякъде и светлината щедро се беше разляла в тая голяма зала.
Минал вече беше час от четенето, а Ян от самото начало слушаше с плахо любопитство и щипка съмнение относно посоката, в която това четиво го води. Странно бе - лъкатушещи фрази, резки промени, неочакваности някакви. Възмути се - не почувства припокриване със своите разбирания и очаквания, а това дълбоко го напрягаше.
За да очертая този силен контраст в неговото съзнание, който в своята пълнота беше неописуем, ще продължа така:
Как мечтаеше да я разгърне в ръцете си. Да я подържи първо, да я огледа и завърти, да докосне ръбовете ѝ - отлично прави, деветдесет градусови. Ароматът ѝ на свежа хартия го замайваше... Защо да е странно? Цветарите изпитват същото при срещите със своите любими цветя. И в любимите цветя, и в любимите книги, човек познава себе си. Млад, стар, смирен, гневен, силен, немощен, светъл, тъмен - ей тия дихотомни опозиции, дето са вплетени в живота, са вплетени и във всичко, към което човек има особен сантимент - дето му трепва като го усети, че е близо и чувствата му се изливат плавно, но неспирно, сякаш като вино в древногръцка стомна. Слушайки прочетените думи у тая книга, Ян просто беше млад. На фона на живота си - за много малко, не понякога, но не чак никога. По-късно той в книгата четеше самия себе си като Сизиф, който среща покоя, като Ромео, който не умира, като истинския Юда, постъпил всъщност благородно заедно с всичките неотменими последствия. Денят и нощта се преливаха в нея като мляко с кафе.
За Ян вече тази книга сякаш носеше смисъла - не досегашния, а съвършено новия, кой го допълваше, който кликваше в него като стар ключ, имащ достъп до най-натиканите в някои тъмни кътчета на съществото му ключалки и катинари...
Именно това го обърка и не го остави да продължи в неговото днес. Той обичаше сигурните неща, с които добре беше свикнал и беше приел каквито са си.
Ян обичаше книги - не само тези две, много други, също. Но някои повече - като тези две, които преливаше в своето съзнание, с убеждението и вдъхновението на барман, който открива нов страхотен коктейл, който кръщава с особен сантимент. Ян само четеше, той не пишеше книги - но сънуваше от безчет много години как го прави.
Като всеки човек, знаете как е.
Автор: Инес Райчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар