В Търсене на Смисъл

Любими мои цитати от книгата на Виктор Франкъл "Човекът в търсене на смисъл" - неслучайно е една от най-продаваните книги на всички времена.

 

Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината, такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най- висока цел, към която може да се стреми човек. Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: 

Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. 

Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженство, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена. В положение на пълна изоставеност, когато човек не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по добър начин – по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: "Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие."

 

Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава широки възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да постигне морални ценности, която му се предоставя от трудната ситуация. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.

Не смятайте, че тези разсъждения не са „от мира сего“ и са твърде отдалечени от реалния живот. Вярно е, че само малцина са способни да се домогнат до такива високи морални измерения. Малко измежду лагерниците опазиха пълната си вътрешна свобода и постигнаха онези ценности, които им предостави тяхното страдание, но дори един такъв пример е достатъчно доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Такива хора има не само в концентрационните лагери. Човек навсякъде се сблъсква със съдбата, със шанса да постигне нещо чрез собственото страдание.

Посочихме, че онова, което в края на краищата бе отговорно за състоянието на вътрешното „аз“ на лагерника, не толкова се дължи на изброените психофизически причини, колкото е резултат от свободен избор. Психологическите наблюдения върху лагерниците показват, че само хора, които допускат да отслабне вътрешният контрол върху моралната и духовната им същност, впоследствие стават жертва на израждащото влияние на лагера. 

 

Тъкмо такива извънредно трудни външни условия дават на човек възможността духовно да надрасне себе си. Вместо да приемат лагерните тегоби като проверка за своите вътрешни устои, те не гледаха сериозно на живота си и го презираха като нещо без значение. Предпочитаха да затворят очи и да живеят в миналото. Животът за такива хора ставаше безсмислен.

Откритието, че в концентрационния лагер съществува макар и подобие на изкуство, навярно е доста изненадващо за външен човек, но той би се изумил още повече, ако разбере, че там може да се открие и чувство за хумор. Разбира се, само бледа следа от него, и то за кратки секунди или минути. Хуморът бе още едно оръжие в борбата за самосъхранение. Добре известно е, че хуморът (повече от всичко друго в човешката природа) предоставя възможност за отдръпване и издигане над всяка ситуация, макар и само за няколко мига. На практика аз обучавах приятеля си, който работеше редом с мен на строителната площадка, да развие чувство за хумор. Предложих му да си обещаем един на друг да измисляме поне по една забавна история дневно за някакъв инцидент, който би могъл да ни се случи един ден след освобождаването ни.

Опитът да се развие чувство за хумор и да се видят нещата в смешна светлина е вид хитрост, която се научава при овладяването на изкуството да се живее. Все пак е възможно да се прилага това изкуство дори в концентрационен лагер, където страданието е вездесъщо. Нека направя една аналогия: човешкото страдание наподобява поведението на газа. Ако определено количество газ се напомпа в празно помещение, той ще го изпълни изцяло и равномерно независимо колко е голямо помещението. По същия начин страданието изпълва изцяло човешката душа и съзнание без значение, дали е голямо или малко. Поради това „размерът“ на човешкото страдание е абсолютно относителен. От това следва още, че нещо съвсем дребно може да предизвика огромна радост.

 

Ако човек в концентрационния лагер не се бореше срещу това с последно усилие да спаси самоуважението си, той губеше чувството, че е индивидуалност, същество с разум, с вътрешна свобода и собствена стойност. Тогава започваше да мисли за себе си като за част от огромна маса хора; съществуването му се свеждаше до животинско равнище. Хората бяха подкарвани – ту към едно място, ту към друго, понякога заедно, понякога поотделно – като стадо овце без собствена мисъл и воля.

Ние, живелите в концентрационни лагери, можем да си спомним хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. А винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение, което определяше дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те ограбят от самата ти същност, от вътрешната ти свобода; решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, отказал се от свобода и достойнство за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.

Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост израз на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни психични стресове да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това, каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. 

 

Следователно всеки човек по принцип дори при такива обстоятелства може да реши какво ще стане от него – интелектуално и духовно. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: Да бъда недостоен за страданията си.“ Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетел- стваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, придава на живота смисъл и цел.

  Ще добавя нешо и от себе си накрая:

Винаги имаме избор дори в най-жестоките условия да съградим стълбата, по която да излезем - или поне да загинем опитвайки. Не казвам, че винаги невъзможното бихме могли да обърнем във възможно, а че човешкият дух е едновременно несломим пред смъртта и смирено приемащ в живота. У много от нас, хората, има една особена арогантност - желание за безсмъртие, вярването, че сме по-големи от Живота! По-големи и от Смъртта! Това е и основата на всяка невроза. На всяка тревожност. Вероятно е поне подправка и на много заболявания. Селектирах в тази статия любими цитати на Виктор Франкъл, които вярвам са смиряващи, приземяващи и много човешки. Една няколко минутна доза смирение, облечена в думи - благодаря днес на Виктор Франкъл за това, че е претопил ужасяващата трагедия в красива мъдрост!