Четох за това как е живял дядо Добри през последните години от живота си в Кремиковския манастир.
В стаята си имал икона, една печка и черга, на която спял.
Хранел се с две филии хляб сутрин и вечер. Дните си прекарвал в молитва и почти не общувал с други хора.
Замислих се колко често Искам - ей така, някакви неща. Абсолютно излишни някои от които. И как често ми е трудно просто да съм благодарна и да съм точно тук, точно сега...
Онзи ден се събудих, един слънчев лъч ми намигаше упорито и аз си казах "Ей, колко е хубаво, че мога да виждам! Да дишам, да ходя! Благодаря ти, Боже!" - без да се замисля, просто нещо се случи в мен и благодарността, дълбоката обич към живота, бяха първото, с което започнах деня си.
Веднъж да усетиш такъв момент и знаеш, че го има, знаеш, че... Пътят си е път, какъвто ще да е, има много, за което да благодариш, само трябва да поспреш малко и да... Бъдеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар