Търсене в блога:

вторник, 1 юни 2021 г.

Детето ми се тръшка - какво да правя?


Познат сценарий за всеки родител
- опънати докрай като стурни на цигулка нерви, недоволно, ревящо, пищящо дете... Едно от предизвикателствата на живота, което като всяка трудност носи както гняв, безсилие, изтощение, така и шанс да се свързваме помежу си, обогатявайки света си.

Е, започвам по същество.

Децата добре разбират какво искаме от тях

(не в съвсем бебешка възраст, разбира се).

Въпросът е ние, възрастните разбираме ли тях, чуваме ли тях?
Когато покажем уважение към потребностите едно дете, когато изразим и своите по подходящ начин спрямо възрастта му и ситуацията, то съумява да чуе. 
 

Пример за думи в ситуация, 
 
в която детето се тръшка, защото иска да играе с предмети, които родителят разпознава като потенциално опасни (*отговарям на зададен въпрос):
 

- Много се забавляваш сега, играейки си с .... ли? Весело ти е да можеш така да правиш (да го хвърляш, да удряш или каквото и да е)? Да, виждам, че ти е забавна тази игра! Тревожа се, когато гледам как си играеш с това - мисля си, че можем да намерим и други начини, по които да се забавляваш. Какво ще кажеш за ....?
 
Забележете, че не влизаме в общуването с порицание, изискване, заповед - "остави/спри/престани" и т.н. Такъв подход слага стена помежду ни и създава убеждението в света на детето, че неговите нужди и желания нямат значение. То не винаги може да вербализира каква е потребността - именно затова е ценно да му я подаваме, дори само като възможна идея - а с времето то се научава да я намира по фин начин само́ за себе си, да я разпознава. От друга страна нашата искреност е символна не само на доверие, а и на реалистичното послание, че мама/татко също се ядосват, също се тревожат, не са всесилни великани, които гледат отвисоко.

Разликата между нужда и желание е, 
 
че нуждите са общовалидни за всички хора (всички имаме нужда от почивка), а желанията са пътят, по който потребностите намират израз (как избирам да си почивам тук и сега? Сядам на двора с книга, излизам на разходка и т.н.)
 
  • Да наблюдаваме и слушаме внимателно децата, преди да се настроим в готовност да им "наливаме в канчето", би направило общуването по-лесно и за нас, и за тях - неимоверно по-лесно.
     
Представете си, че чувствате тъга и болка, 
  
неразбрани сте в дадена ситуация в работата или личния ви живот и някой дойде и отправи следния съвет: "Е, голяма работа, хайде стига! Бъди щастлив/а защото... Забрави за това, я виж донесох ти вафла!" Спомнете си такава ситуация и после чуйте тези думи как ѝ пасват - никак! Просто захлупват чувствата и емоциите в опит да ги изместят. Сякаш нямат значение. Това преживяват и децата. А сега си представете, че ви казват в същата ситуация "Чувам те. И аз на твое място сигурно щях да се разгневя. Разкажи ми какво се случи?" Май е различно. Това преживяват и децата.
 

 
Ползвам този език на ненасилствената комуникация с деца

- по мои наблюдения около втората година обикновено започва да бъде съвсем успешна такава комуникация (най-добре да започне от самото раждане на детето, в началото то ще слушател, не равнопоставен участник но както знаем попива всичко "като гъба").
 

През всяко действие/дума детето (а и възрастният)

опитва да удовлетвори своя потребност - не е просто "тръшкам се, за да те дразня!" - въпросът е чуваме ли детето, какво има зад това тръшкане? То още не може да преговаря, да търси други пътища да удовлетвори нуждите си, за разлика от нас, възрастните, то няма друг начин да се справи - учи го от нашите лични примери и насоки.
 
Това не означава, че работи като панацея, а че ако внимателно слушаме детето си, преди да влизаме в напоителни обяснения какво може и какво не (което така или иначе не е ефективна комуникация и просто не работи с деца, освен ако не включим "вкусни подправки" като вина, срам, страх от реакциите ни, което аз лично не избирам да правя), то с времето изграждаме умението да се разбираме и зачитаме взаимно, да уважаваме нуждите и границите си.
 
 
  • А какво, ако нямам търпението, ресурса, възможността, спокойствието да дам емпатия, присъствие и подкрепана детето си?

Емпатията отива там, където

има най-много нужда от нея! Какво означава това?
Ако чувстваме, че не можем да слушаме, да разберем другия, да го подкрепим - това е невъзможност да му дадем емпатия тук и сега. Което означава, че е нужно да обърнем посоката към себе си.

Примерни въпроси към самите нас могат да бъдат:
  • Какво преживявам тук и сега?
  • Напрежението в мен расте с всяка чута дума - имам нужда да се отегля и да си почина ли?
  • Чувствам, че стигам своите лимити - не виждам смисъл от този разговор в момента ли?
  • Изпитвам разочарование, защото не чувам онова, което ми се иска?
 
Разбира се тук се изисква индивидуално "дълбане" - всеки да търси своите емоции и чувства и към какви общочовешки потребности го насочват те.  
Дарът на емпатията е в начина, по който ние се свързваме с другите - защото той подкрепя начина, по който и те се свързват със себе си.
 
Фокусът ѝ е в слушането - много повече, отколкото в говоренето.
Чувам ли мен?
Чувам ли теб?


Искам да споделя, че за мен свързването през човещина, през емпатия, това да се вчувстваш в другия, се състои в умението да походиш в обувките му. Представете си го 2-годишното, което се тръшка и плаче... Емпатията в моите очи, е не да намерим начин да го спрем или променим, а да разберем какво е да си на две годинки и кое е онова, за което толкова си струва да се тръшкаш!
 
 



Няма коментари:

Публикуване на коментар