Скритите послания на Симптомите - Паник атаки, Тревожност, ОКР

Ще започна от далеч, а по-надолу ще стане ясно защо, като напиша, че в Неорайхианството се говори за три Активни модела на поведение спрямо другите хора:

1.  Подчинение - да мога да си поискам помощ, да призная слабостта си и нуждата си от подкрепа;
2. Съблазняване - да мога да привлека внимание, да ме забележат;
3. Агресия - да си пазя територията, да поставям здрави граници;

И три типа Агресия:

1. Първична - Здрава - Умея да се заявявам и да поставям граница, да се защитя директно;
2. Вторична - Садизъм - Насочвам агресията си към някой друг, а не се заявявам пред онзи, който ме е ядосал, защото не чувствам, че мога да поставя здрава граница и да се защитя;
3. Третична - Мазохизъм - Потискам агресията си от страх, като я обръщам в автоагресия (насочена навътре), влизам в ролята на Жертва, самосъжалявам се и мрънкам;

Симптомите, които получаваме не са случайни - те могат, ако ги разчетем, да ни доведат до цели заключени стаи вътре в нас - тоест подсказват ни какво не проявяваме. Когато определено здраво поведение липсва, то се замества от "болния" му вариант. 

Когато един човек е болен (най-общо казано в дадения пример; Тук ценно четиво са "Болестта като път" и "Агресията като шанс" - и двете могат да бъдат намерени безплатно в електронен вариант.) и не може да премине през болестта си сам, това много често е манифестация на невъзможността му за Здраво Подчинение. Когато не умеем да се подчиняваме здраво, открито да признаваме собствените си слабости и смирено да ги прегръщаме - тогава идва болестта, която ни принуждава да легнем - в пряк и преносен смисъл! И да ни напомни, че "без другите аз не мога да се справя САМ - не съм си самодостатъчен." 

Паник Атаки

Те са отпушения вентил на дълго продължилата тревожност - за да се справи с нея, тялото сякаш "вдига температура" (самите паник атаки) като така рязко и за кратко време отпуска нагнетилото се напрежение. Затова и спортът, техниките за дишане и медитация са ключови тук - те са други помощници за справяне с това насложило се напрежение.

При ПА основното усещане е за загуба на контрола, което може да има различни проявления - трудност при поемане на въздух, сковаване на мускулите, чувство за дереализизация и деперсонализация, причерняване, учестен пулс, страх от получаване на сърдечен удар и страх от умиране.
Досега не е известен случай на човек, починал заради паник атака. Ще разгледаме някои от симптомите и онова здраво Активно поведение, което те заместват по заобиколен път.

• Чувството, че губя контрол, което задушава - тук личи отчаяното желание на човек да бъде вкопчен в някаква сигурност, нещо, което е неизменно и непроменимо - каквото в живия живот няма. И понеже дълго време човек е контролирал (илюзорно) със своя ум, абсолютната откъснатост от усещането на собственото му тялото се манифестира - той сякаш не може да диша. Дишането е символ на Свободата. На Свободата да сме тук, на тази земя, да дишаме, да живеем, да сме ние, да сме обичани, да обичаме... И когато си поставяме постоянно забрани сами на себе си, както и на другите, когато искаме да контролираме всеки детайл от своя живот - къде е свободата? Къде е автентичността? Къде е спонтанността? Роботи ли сме? Или понякога и деца в тела на възрастни?

Горе писах за подчинението - липсата на подчинение е и липса на вяра - "аз не вярвам, че ако бъда слаб пред друг, той ще бъде внимателен с мен, а няма да ме смачка, потъпче и унизи. Ако покажа слабостта си, ще бъда наранен, унищожен." Тогава зорлеволно ставаме слаби, разтреперани и уплашени - паник атаката се грижи за това. Тя се грижи и за нас така! Казва "Хей, може би ако опиташ смирено да се подчиниш на някого, на когото вярваш, ще видиш, че не е толкова страшно!"

•  Сковаването на мускулите - Мускулните брони - това можем отново да разпознаем като ужас от загуба на контрола. Но и по друг начин - като невъзможност да бъдем здраво агресивни. Стегнатите рамене, врат, челюсти (бруксизъм) ни насочват към нуждата ни да се заявяваме Здраво - тоест да поставяме граници на себе си и на другите, да казваме "не" и да не стъпкваме себе си, заради мненията и очакванията на другите - така че поведението ни да не е садо-мазохистично. Садизмът и мазохизмът са две страни на една и съща монета - тази на болестта. 

При останалите симптоми можем да забележим подобни положения, затова ще обобщя някои възможности под формата на въпроси, които да зададете на себе си:

1.  Подчинение - първи активен и здрав модел на поведение -
   - Мога ли да си поискам помощ и как ме кара да се чувствам това?
   - Умея ли да признавам слабостта си и как ме кара да се чувствам това?
   - Умея ли да търся подкрепа и как ме кара да се чувствам това?
   - Страх ли ме е какво ще си помислят за мен, ако се покажа уязвим и незнаещ и как ме кара да се чувствам това?
2. Съблазняване - втори активен и здрав модел на поведение -
   - Мога ли да привличам внимание въдху себе си и как ме кара да се чувствам това?
   - Умея ли да правя така, че да ме забележат и как ме кара да се чувствам това?
   - Успявам ли да бъда център на внимание понякога и как ме кара да се чувствам това?
   - Позволявам ли си да бъда съблазняващ?
   
   
   
3. Агресия - трети активен и здрав модел на поведение -
   - Умея ли да си пазя територията - тоест да отстоявам своите лични, здрави граници?
   - Мога ли да казвам "не", когато някой важен за мен иска нещо, което аз не, и как ме кара да се чувствам това?
   - Казвам ли не всеки път, когато чувствам, че искам да кажа не?
   - Заявявам ли спокойно позицията си в спор или се ядосвам бързо и се държа грубо и обвиняващо?
   -  Заявявам ли спокойно позицията си в спор или ме е страх да не загубя другия, ако го направя?
   - Мълча ли си, въпреки, че искам да споделя какво чувствам, какво е мнението ми и как ме кара да се чувствам това?
   - Търся ли заобиколни начини да накажа някого, който ме е наранил?
   - Как казвам, когато съм наранен? Крещя и обиждам ли? Мълча ли си? Или споделям честно и открито, с уважение?

Още статии за паник атаките:
1. Как да се ИЗЛЕКУВАМ от паник атаките си?! (+ водена медитация)
2. Паник Атаките - как да се справя?
3. "Има ли отърване от Паническото Разстройство?!" - Въпроси и отговори
4. "Получавам Паник Атака при всяка среща с непознат!" - Въпроси и отговори

Социална Тревожност 

При социалната тревожност отново имаме едно мощно психично менгеме, което ни държи заклещени между невъзможността от себезаявяване и страха от "какво ще си помислят другите за мен?" Така някак в един момент ставаме принудени (всъщност сами от себе си) да сме в оковите на "трябва"-нето, на "още и още"-то. Да сме още по-добри, по-справящи се, по-можещи, по-силни, по-стегнати, по-контролиращи, по-красиви, по-желани и т.н. - все максималистки, лишени от здраве (което ще рече още лишени от мярка) амбиции, които рано или късно водят до това да започнем да треперим, пелтечим и да се сковаваме, когато сме сред тези "страшни и велики" други - нашите съдници и господари... В собствената ни глава!

Даваме власт на взискателното гласче в самите нас - на интроектираните (поети) образи на първите възрастни в нашия живот, които са ни обичали с куп условности сякаш - все нещо трябвало да направим, за да заслужим похвалата и одобрението... Все нещо още трябва...

• В един момент започваме да се отнасяме така и към самите себе си и собственото си вътрешно хлапе - вместо да го погалим и прегърнем, казвайки му например: "Обичам те! Но искам да ти споделя - тази твоя постъпка ме нарани и я намирам за глупава - което не прави теб глупав." - да проявим здрава, себезаявяваща агресия - тоест отстояване.
• Вместо това казваме садистично "Ох, аз нищо не ставаш! Можеше повече - издънка!" - определяйки цялата си същност на базата на една случка...
• Или пък мазохистично (обърнатият навътре садизъм, с който преди да срежем другите, режем себе си) "Горкият аз! Защо все на мен ми се случват такива неща! Винаги ме боли и ме нараняват постоянно!" 

Въпросите по-горе важат с пълна сила и тук и е добре да бъдат зададени.

При ОКР можем да отнесем същите твърдения - свръхконтролът, проявен през компулсиите (действията, които следват след обсесиите и водят до кратковременно облекчение) като компенсаторен на липсата на здрави граници (на здрава агресия), себезаявяване, познаване на себе си, а за себелюбов дума да не става - тя е само дума, не и чувство! Същият този свърхконтрол е и компенсаторен на невъзможността за подчинение - как така няма да контролираме всичко живо, включително и живота на обичаните от нас? Този сковаващ, така търсен контрол и студените, така непоклатими на времето железни решетки - единствената сигурност, която можем да изградим на тази земя...

Големият лош вълк 

Понякога присъщата на ОКР мания за чистота е един садистично наложен и на другите шаблон - "живея с теб, не умея да се заявя и да поставя граници, затова държа всичко да е подредено и чисто - бъди стегнат и не си хвърляй чорапите върху лампата, защото това ще ме вбеси и виновен ще си ти!" - разбира се това е несъзнаван механизъм за контрол, който налагаме както върху самите себе си, така и върху другите.

Червената Шапчица 

Понякога такъв несъзнаван механизъм ни помага и да сме в ролята на жертва - "Защо не направи това за мен? Нали ми обеща? О, колко си жесток и как ме нараняваш!" предизвикваме продължително другия човек с мрънкане и натякване, вместо с директно, откровено, човешко себезаявяване, в което личи уважение и към личността и изборите му, и когато той наистина избухне и влезе в атака, ние ставаме просто отбраняващи се - невинни жертви, които показват зъби, защото са принудени от обстоятелствата (които са създали сами)! 

"Обикновените" настинки

Да, нормални са за всеки - но един настива два пъти в годината, а друг го мъчат ангини, алергии, грипове и всякакви подобни по десет пъти за същия период от време. Защо? Имунитет? Той от какво зависи? Вече би трябвало да е ясно за всички ни, че тялото и психиката са една неразривно свързана система. Питайте един лекар дали, ако решите да подскачате на един крак и изобщо да не ползвате другия - дали, ако не гледате само с едното си око и държите затворено другото - това няма да доведе до промени след известен период от време. Дали, ако имаме възпален зъб, това няма да рефлектира върху цялата ни човешка система? Един зъб на фона на цялото ни тяло - уж дребна работа...

Честото боледуване е манифестирането на нуждата от почивка - нуждата да се погрижа за себе си и да бъда важен. "Използват" го (несъзнавано) особено хората, които така са привличали вниманието върху себе си като деца - с "палячовщини" (които са нормален и здравословен етап от развитието на всяко дете) не се е получило, били са "срязвани" - "Защо се държиш така? Не е прилично!" или направо незабелязвани - понякога и заради проблемните отношения между самите родили/настойници, като така са намерили пътечката на боледуването - "ще си позволя да съм важен, когато съм болен - иначе не съм".

"Прекаленият светец и Богу не е драг!" - така казваме. Има хора, за които вече стана дума, които не умеят за поставят граница - да казват "не" честно и откровено, без това да им носи сериозни вътрешни сътресения. При тях болестта също се явява тази граница - вече/в момента няма как да кажа "да", просо няма! Не че не искам... искам да кажа "да".... ама не съвсем.

Тежките физически заболявания 

Отново ще препоръчам книгата "Болестта като път" - можете да я намерите безплатно в интернет - разбира се тя не замества и не пренебрегва лечението, лекарската намеса и консултация.
Нито действителната психотерапия.

Тук няма да си позволя да изпадам в детайли и описания, защото темата е абсолютно безкрайна и много лична - само ще повторя отново една дума:

ПОДЧИНЕНИЕ.

В началото на текста писах, че когато не вярваме на другия, не усещаме, че можем да се подчиним, да сведем глава, да бъдем уязвими, без той да ни стъпче и унищожи - тогава идва болестта да напомни, че не сме всесилни, нито самодостатъчни. 

Че сме просто малки човеци. 

Че сега, в този момент ни има, но утре... Никой не може да гарантира. 

И когато базисното доверие в Живота, в Бога, във Вселената, в Дао - кой както го нарича - когато то липсва, това води до своите промени на всяко едно ниво. Желязната фасада на "Аз винаги всичко мога!" рухва.

Доверието в другия е проекция на собственото ни доверие в нас самите. На прегръщането на собствените ни човешки страхове - а зад всичките тях стои един - страхът от Смъртта. Страхът, че мен Драган Петканов, няма да ме има... Аз съм целият си свят, все пак... Целият си съзнателен свят. Целият си човешки свят.

А какво има отвъд него?
Вярата в това "отвъд" може да излекува невротика и да изцели тежко болния - и изобщо не говоря за фанатизъм, четене на Библията и членуване в секти.

Говоря за това да умеем с клетките си да чувстваме доверието, обичта, благодарността от всичките изживени моменти и всичките, които предстоят колкото и да са... Да дишаме дълбоко, да оставаме в тишина и медитация, да останем със себе си навън, гледайки дърветата, птиците, тревите и цветята. Да присъстваме като автори на собствения си живот - именно това, на което ни учи и Естествената Психотерапия. 

Защото, ако постоянно търсим врагове - те се появяват чак в клетките ни...

Животът е прост в своето ядро, а оттам нататък - по периферията, колко сложен ще го обрисуваме зависи предимно от нас.

За нищо няма универсален "лек". 

Тук може да има някои насоки, но те не са достатъчни (по всяка една от темите могат да се пишат дисертации), нито изчерпателни, за да трансформираме проблемите си - това е процес, който има различни измерения, надхвърлящи интелетуалното разбиране и осъзнаване - държа да го напомня. И то процес, за който готова рецепта няма. Но с настоящото можем да посеем зрънца на осъзнаване, саморефлексия и самоприемане - които са първите стъпки по всяка поета значима житейска пътека.

Свържете се с мен тук.
Или на ines.raicheva@gmail.com