„Духовен байпас“ (духовно отклоняване) – термин, използван за първи път от психолога Джон Уелууд през 1984, за да опише опита да се съгради духовност по заобиколен път, без да са разрешени своите дълбоки психологически и емоционални проблеми, житейски нужди, дефицити на развитието, трудности в отношенията. Често целта на такова поведение е да се избегне болката, както и да се оправдае нейното избягване.
Прояви на духовния байпас са:
- вяра, че индивидът върви по духовен път
- преувеличено откъсване от нещата
- емоционална безчувственост и подтискане
- прекалено акцентиране върху положителното
- страх от гнева и противопоставянето
- сляпо или прекалено толерантно състрадание
- слаби или прекалено пропускливи граници
- неуравновесено развитие (напр. когнитивна интелигентност изпреварваща емоционалната и морална интелигентност)
- осакатяваща преценка за своята отрицателна роля или сенчеста страна
- лично обезценяване
- заблуда относно своето високо ниво на съществуване и духовно развитие.“
"Да си добър духовен практикуващ може да се превърне в това, което наричам компенсаторна идентичност, която предпазва и защитава срещу базов дефицит на идентичността, когато ние се чувстваме зле за себе си, не достатъчно добре, или когато липсва основата. След това, въпреки че практикуваме усърдно, нашата духовна практика може да се използва за отричане и отбрана. И когато духовната практика се използва за заобикаляне на нашите реални човешки проблеми, става фрагментиране, отделяне на някаква част от нашия живот, която остава неинтегрирана с цялостната ни личност."Интервю на Тина Фосела с Джон Уелууд
Има голяма разлика между това да бъдеш цялостен и това да се насилваш да бъдеш позитивен, избягвайки негативното. В днешния свят масовата тенденция предполага много малко толерантност, що се касае до работата със собствената ни болка и уклон към това да я седираме с медикамент. По-бързо и лесно е, което, както казва мой близък приятел е тактическа победа, но стратегическа загуба. Това ще рече, че тук и сега може да получим кратковременно облекчение, но в дългосрочен план ставаме зависими от въпросния медикамент - който единствено "кастрира" симптомите, без да има реално влияние върху първопричината - върху корена.
В този ред на мисли и духовността (в действителност псевдо-духовност) е метаморфозирала до стратегия за избягване на проблемите, вместо за разрешаването им. Когато извръщаме глава от собствената си болка, всъщност бягаме от части от самите себе си, съпротивлявайки се спрямо затрудненията си, а това гарантира задълбочаване на проблема - от там и изникването му все по-често и по-явно в реалността, докато накрая вече наистина губим и шанса да избягаме - защото е бил временен.
Смисълът на духовността е да бъде път на ре-интеграция, да ни доведе до това да заемем ролята си на част от цялото, като намерим и своята собствена цялостност. Това, обаче, не означава самодостатъчност или превъзходство. Духовният байпас има и ролята да ни "вкарва" в тази самозаблуда, че сме "по-напред с материала" от останалите, че знаем по-добре от тях кое е по-добро, смислено, адекватно и т.н., както и да раздаваме непоисканите си съвети за самоусъвършенстване.
В тази псевдо-духовност личи нарцисизъм, който се корени именно в копнежа за самоизтъкване - човекът, пребиваващ в нея, дори държи да прави разграничение между себе си и масите от обикновени хора, които са далеч по-неосъзнати. В същото време едно такова егоцентрично отношение към света не съдържа един ключов елемент за същинската духовност - смирението. Смирението е антипод на егоцентризма. В него човек не само съзнава, но и преживява себе си като частичка от целия механизъм наречен човечество. Вижда се като една брънка от цялото - значима в своята незначителност. Така духовността е свършила своята ре-интегративна роля, своята обединяваща функция, в която няма нива, стъпала, категории, етикети и преценки, а има живот и равенство в него, въпреки всички възможни различия.
Но използвайки духовния байпас, се получава разделение между това "къде сме" и "къде искаме да бъдем". Помага ни да залъжем себе си и да живеем в илюзия за собствения си живот, проектирайки фалшиво "себе си" - в такъв случай няма как да се излекуваме, променим, трансформираме - освен ако не признаем, че ползваме "духовен байпас". Ако не го направим, е като да си счупим крака, непризнавайки, че сме го счупили и очаквайки, че ще продължим да ходим, сякаш нищо не се е случило. Представете си какви вреди би нанесло това... Все някога, както обичам да казвам, е нужно да видим безкомпромисно истината в очите и то е като да изядем лъжица със сол - наистина може да е привидно невъзможно. Е, в действителност е силно дискомфортно.
Няколко въпроса, които да си зададем по темата:
- Използваш ли духовността, за да оправдаеш свой недостатък?
- Използваш ли духовността, за да избнегнеш посрещането на неща в твоята действителност, които предпочиташ да не са там?
- Изпозлваш ли духовността, за да избегнеш болката си и неразрешените си проблеми?
Не можем да избягаме от болката си и от незаздравелите си рани.
Понякога обаче минават години преди да го съзнаем.
Нужен е огромен ресурс и непосилен разход на енергия, за да подхранваме това бягство - в действителност е много по-трудно, отколкото да разрешим трудностите си - особено, когато имаме адекватни насоки от къде да започнем.
Ползваме духовността, за да се почувстваме по-добре, но в един момент тя става бягство от реалността - от собствения ни образ, такъв, какъвто е тук и сега с всичките му нюанси. Всъщност тогава духовността олицетворява нежеланието ни да се подобрим, което идва от отказа от поемане на здрава отговорност за собствения ни живот. Цитирането на псалми, медитацията, носенето на бели дрехи, не оправдават егоцентричното отношение към останалите живи същества.
Духовният опит и физическия опит са еднакво ценни!
Опитът в живота ни съдържа моменти, които желаем и такива, които не желаем. На този свят сме и за да разрешим неразрешените преди това проблеми, да изпитаме множество трансформации - имаме и тела, а не само души и учим най-добре през контраста - именно затова в психотерапевтичната работа сравняваме житейския опит с графиката на сърдечния пулс и нейната вариативност - защото правата линия значи застой, а той от своя страна - смърт.
(Колелото на живота - кратък клип.)
По всевъзможни начини притъпяваме усещанията, които не искаме да посрещаме - ползвайки храна, алкохол, упойващи субстанции, секс, пазаруване.
Пътечката на живота не винаги е гладка, мекичка и осеяна с ароматни цветенца, понякога е мрачна, камъниста и отваря сериозни рани.
Няма нищо нередно в това понякога мислите ни да са негативни, да сме ядосани, разстроени, разочаровани и т.н. Ако смятаме, че в това има нещо нередно и веднага трябва да го поправим с насилен позитивизъм - не мога да се съглася, че сме автентични със себе си.
А е невъзможно да излекуваме себе си, ако не сме автентични.
Тук ще пиша, оставяйки ролята си на психотерапевт настрана.
Мога да говоря за здравата духовност само теоретично - далеч съм от мисълта, че я живея пълнокръвно. Бих добавила, че я живея все пак понякога - на проблясъци, на пресекулки. Живея я в тишината между мен и другия, в пространството, което му давам да е автентичното себе си тук и сега, живея я и когато отворя сетивата си за заобикалящия ме свят и умът притихне, осъзнавайки своята собствена малкост и крайност и в същото време безкрайността на онова, което няма физично измерение.
Разбирам истинската духовност като смирено наблюдение на света и мъдро съучастие в живота тогава, когато е редът за това. Това ще рече, че през ролята си на частичка, човек е изградил фината сензитивност да танцува с другите - с техните тела, думи, действия, сърца, души. Частичка, която не поглъща като ракова клетка всичко на пътя си, частичка, отказала се от властовата невроза, която е съвременната норма - власт, заради самата власт! Пари, заради самите пари и имане, заради самото имане! Истинската духовност е цялостна - не отрича, не отхвърля, не реже - а задава мъдри въпроси. Спомням си как преди време, говорейки си с уважаван от мен дзен будист, му казах нещо като “е, тази йога, която ти ми показваш е истинска, а онази другата, по студията е просто чекнене!”, като всъщност машинално повторих нещо, което ми беше казано от другаде, без много да го разсъдя тук и сега. Тогава той ме погледна с усмивка и леко учудване и каза “Защо мислиш така? Разбира се, че е йога. Щом раздвижва тялото ти, огъвкавява го - йога е. Прави си я и нея, нали тя те е довела тук!”
Здравата духовност е прегърнала егото и го надхвърля - не гледа на него като на враг. Егото има своята роля в света, такъв, какъвто е и дори стабилният граундинг има общо с него. Граундиг означава енергетичната позиция на Аза спрямо реалността. Келеман казва: “Да бъдем заземени и непосредствено свързани с факта, че сме родени. Това означава, че сме дошли на този свят с едно тяло и с него сме посадени в почвата свят. Нашата енергия прави така, че ни порастват корени от единия край и клони и листа от другия край /социалните връзки/."
Граундингът е директно свързан с енергетичната икономия. Това понятие е една метафора. То не трябва да се разбира буквално, като стоим физически на земята, а в неговия обобщен смисъл. Лоуен казва: "Колкото по-заземен е човек, толкова по-високи напрежения може да понесе, и толкова по-добре да регулира чувствата си. Заземеният човек е този който е здраво свързан с реалността, има опит за нея и този опит е почвата под краката му. Той има контакт със средата, работи точно, икономично, адекватно, стабилен и уверен е. Стабилното заземяване е условие биоенергията да функционира нормално. Граундингът е принадлежност към реалността." Заземеността е онази нишка която ни свързва с реалността, която обединява вътрешния с външния свят. В своя живот човек пребивава в два свята, в две реалности: Вътрешна реалност – това са мислите, чувствата, емоциите ни. Външна реалност – това се местата, вещите, събитията, хората и пр. Този абзац е взет от статята на Тинка Митева.
Няма коментари:
Публикуване на коментар