Как да бъда стойностен човек? (практически насоки)

Какво означава да имаме "реална стойност" и "добавена стойност"?
На този въпрос ще си отговорим в настоящия текст.

Нека си представим едно новородено бебе. То е малко, крехко и нежно, красиво същество! С бебешкия си смях, с бебешкия си плач, с миниатюрното си биещо сърчице. Усмихва се с беззъба усмивка и хваща с късите си пръстчета пръста на мама. А тя го обича - безусловно.

Защо го обича? Това звучи като един изключително нелеп въпрос! Бихте ли попитали наистина една майка "Защо обичаш детето си?" Странно е, смешно дори. Но нека помислим малко, все пак - то не умее да прави нищо, освен просто да съществува - да лежи, да диша, да бъде. Не разбира почти нищо, не умее да си служи с ръцете си, да ходи, съзнателно да сътворява разни впечатляващи неща... То просто е на тази земя, просто съществува - затова майка му го обича и това няма да се промени! Няма нужда да има каквито и да било други "причини"! Няма нужда да може нещо - нищо неможейки, то пак е обожавано и гледано! Прекрасна, стопляща сърцето гледка - мама и бебе, съществуващи в симбиотична обич.

И сега искам да си отговорите честно - задавали ли сте си ПОНЕ веднъж в живота си някои от следните въпроси:

- Как така някой ще ме обича?!

- Какво би харесал някой в мен?

- Дали заслужавам любовта му/ѝ?

- Дали още ме обича?

- Ставам ли изобщо за обичане?!

- Ами, ако спре да ме обича?!

Съгласихме се, надявам се, че е нелепо да попитаме една майка "Защо го обичаш това дете?", но в същото време търсим под дърво и камък причините да обичаме самите себе си, както и причините, които да дадем на другите, за да НИ обичат. Впуснали сме се в едно постоянно и неспирно стремление да имаме и правим, за да бъдем приети от еди-кой-си.

Нашите приятели, близки и колеги не са точно наши майки, обичащи ни безусловно, това е вярно, но не променя простичкия факт, че ние, всеки един от нас, всеки един, който чете тези редове - заслужава да бъде обичан точно такъв, какъвто е в точно този момент от безкрая.

Какво означава "добавена стойност"?

С порастването може да се наблюдава тенденцията при много от хората все по-трудно да намират удовлетворение, радост, камо ли щастие. Летвата се вдига постоянно, целите се нижат една след друга, а от постигането им (или не) зависи себеоценката ни. Предимно искаме повече, не по-малко. Искаме още, друго, следващо - копнеем да докажем колко много знаем, можем, колко сме незаменими и ценни, заради онова, което правим. А ако не се справяме със своите цели и задачи, ако се проваляме на изпити и в работата - то значи сме недостойни за обич и приемане човешки същества, които трябва да се стараят още и още... Така реалната ни, човешка стойност остава на заден план. А това е стойността ни точно такива, каквито сме - само защото сме живи, ние автоматично имаме тази стойност! Нищо повече не е нужно - точно както при бебето!

В един момент от порастването ни, обаче, ние постепенно започваме да имаме нужда да се доказваме - жадуваме одобрението на мама и татко, на хората около нас. Усещаме техните очаквания (да бъдем добри, умни, послушни, хубави, общителни, споделящи...), получаваме техните хвалби, когато се справим, както и техните недоволства от неуспехите ни, и сякаш в един момент става така, че не получаваме одобрение просто защото сме - трябва да си го заслужим. И е изключително важно да добавим тук, че това не е нито само лошо, нито само добро.

От една страна такова поведение стимулира детето да се развива и да напредва. От друга страна, обаче, важно е да мислим баланса, да държим в ума си идеята, че детето, и изобщо човекът, има стойност дори и когато се проваля, дори и когато не успява, дори и когато не опитва изобщо! Постоянният тласък напред и нагоре не е възможен - има крачки назад, има пауза. Една аналогия: има работа, има ден, но има и нощ, почивка и сън. 

Моят съвет към всички родители е да гушкат децата си, да им показват безусловната си обич и просто ей, така - спонтанно. А към всички пораснали деца - да си напомнят, че заслужават обич просто ей така - защото живеят, защото имат шанса да са тук, а щом са тук това е невероятна привилегия, която много живи същества губят всеки ден! Прекрасна и трансформираща практика е да напишете подобни фрази в дневник, тефтер или на лист и да ги закачите и да си ги напомняте - ето няколко примера:

- Аз съм ценен, просто защото дишам!

- Аз съм важен, просто защото съм на тази земя!

- Аз заслужавам да обичам и да бъда обичан, само защото съм човек!

- Аз заслужавам доверие и уважение, просто защото съм жив!

- Аз залужавам да бъда на тази земя и да създавам живота си всеки ден!

За някои хора в началото е трудно дори да ги напишат - камо ли да ги повярват. Хора, с които работя и са следвали този съвет, са ми споделяли, че плачат, докато ги пишат - и се сблъскват със свои травми, с чувство на вина и малоценност. Но напомнянето и повтарянето на такива фрази (позитивни утвърждения) всеки ден, постепенно води до вярването в тях. Онова, което мислим е и онова, което чувстваме - бъдете съзнателни, до колкото е възможно, учете се да обръщате внимание на собственото си отношение към вас и начина, по който се обръщате към себе си - то моделира и отношенията ви с всички други! Мислите ни оформят прозорчето, през което виждаме света и всичко, което ни се случва - каквито са те, такъв вкус остава в устата ни след всяко преживяване... 

Задача за домашно за всеки, който чете този текст: Спомнете си себе си като дете, намерете своя детска снимка, сложете я на място, на което да я виждате. Гледайки я, бихте ли казали на това хлапе, че не заслужава любов, подкрепа и радост? Че трябва да се старае, иначе просто НЕ става? Какво бихте му казали? Напишете му писмо, поговорете му - вярвайте ми, то ще ви чуе. Всъщност не е спирало да ви слуша...

Освен тази добавена стойност, естествена за днешното общество и неговата устроеност - не забравяйте и стойността си като човешки същества, тя е и ще бъде неразривна част от нас, докато сме живи.